Шестнайсета глава
Преживях остатъка от онзи следобед като сомнамбул. Бродирахме комплекти от кърпички за Лелите — цветя, подходящи за имената им: ехинацея за Елизабет, зюмбюл за Хелена, теменужки за Видала. Аз бродирах люляк за Лидия и дори не забелязах, че съм се убола на иглата, докато Сонамит не отбеляза:
— Има кръв по бродерията ти.
Габриела — слабичко и язвително момиче, станало популярно, както аз бях преди, защото баща ѝ се беше издигнал и имаше три Марти — прошепна:
— Сигурно най-после ѝ е дошъл цикълът, ама от пръста.
И всички се засмяха, защото повечето други момичета вече имаха месечен цикъл, дори Бека. Леля Видала чу смеха, вдигна очи от книгата си и разпореди:
— Достатъчно.
Леля Ести ме заведе в тоалетната, изми кръвта от пръста ми и ми сложи лепенка, но се наложи да накиснем кърпичката в студена вода, защото така се изпира кръвта, особено от бял плат. Леля Видала ни предупреди, че като Съпруги трябва да умеем да чистим кръв, щяло да бъде част от задълженията ни — ще ни се налага да надзираваме дали Мартите го правят както трябва. Почистването на кръвта и на други субстанции, които отделят женските тела, влизаше в задълженията на жената да се грижи за околните, най-вече за децата и за възрастните хора, обясняваше ни Леля Ести, която винаги представяше нещата в положителна светлина. Жените притежаваха тази дарба, защото така бе устроен мозъкът им — не беше толкова твърд и съсредоточен като мъжкия, а мек, влажен, топъл и обгръщащ като… като какво? Тя не довърши изречението.
Като кал на слънце, помислих си. Тази представа изникна в главата ми — затоплена кал.
— Нещо не е наред ли, Агнес? — попита Леля Ести, след като изми пръста ми. Отговорих, че няма проблем. — Тогава защо плачеш, скъпа?
Явно наистина плачех: от очите ми течаха сълзи, струяха от влажната ми и кална глава, колкото и да се мъчех да се овладея.
— Защото ме боли! — изхлипах.
Тя не попита какво ме боли, но сигурно се е досетила, че не е убоденият пръст. Прегърна ме и стисна раменете ми.
— Много неща причиняват болка — каза, — но трябва да се стараем да бъдем ведри. Бог обича ведростта. Той ни учи да ценим хубавите неща в живота.
Лелите често ни осведомяваха какво обича и какво не обича Бог, особено Леля Видала, която явно го познаваше най-отблизо. Сонамит веднъж се канеше да попита Леля Видала какво обича да закусва Бог, с което скандализира по-плахите момичета, само че така и не го направи.
Какво ли мислеше Бог за майките — и истинските, и неистинските? Знаех обаче, че няма смисъл да разпитвам Леля Ести коя е истинската ми майка и как ме е избрала Табита, нито дори на колко годинки съм била тогава. Лелите в училище избягваха да говорят за родителите ни.
Когато се прибрах у дома в онзи ден, приклещих Зила в кухнята, където тя правеше бисквити, и повторих всичко, което Сонамит ми беше наговорила на обяд.
— Приятелката ти има голяма уста — каза тя. — Трябва по-често да я държи затворена.
Необичайно резки думи за Зила.
— Но е вярно, така ли? — попитах.
Все още се надявах, че тя ще отрече всичко.
Зила въздъхна.
— Искаш ли да ми помогнеш за бисквитите?
Твърде голяма бях вече, за да ме подкупва с такива подаръчета.
— Просто ми отговори — настоях. — Моля те.
— Ами според новата ти мащеха — да. Така е. Или нещо подобно.
— Значи Табита не ми е майка — казах, сдържайки сълзите, които отново напираха, и се постарах гласът ми да не трепери.
— Зависи какво означава за теб „майка“ — отговори Зила. — Жената, която те ражда, или жената, която те обича най-силно?
— Не знам — отговорих. — Може би онази, която ме обича най-силно?
— Тогава Табита е твоята майка — отговори Зила, режейки бисквитите. — Ние, Мартите, също сме ти майки, защото и ние те обичаме. Макар и невинаги да ти се струва така. — Вдигаше всяка кръгла бисквита с лопатката за обръщане на палачинки и я поставяше върху хартията за печене. — Всички искаме най-доброто за теб.
С което изгуби донякъде доверието ми, понеже Леля Видала също твърдеше, че иска най-доброто за нас, обикновено точно преди да ни накаже. Обичаше да ни удря с пръчката между краката, за да не се вижда, а понякога и по-нависоко, като ни караше да се наведем и да си вдигнем полата. Случваше се да нашляпа някоя от нас пред целия клас.
— Какво е станало с майка ми? — попитах. — Дето бягала през гората? След като ме взели от нея?
— Наистина не знам — каза Зила, без да ме поглежда, докато пъхаше бисквитите в горещата фурна. Исках да попитам дали ще мога да си взема една, когато извади тавата — обожавах топли бисквити — но прецених, че молбата ми ще прозвучи детински насред такъв сериозен разговор.