— Застреляли ли са я? Убили ли са я?
— О, не — отговори Зила. — Не биха направили подобно нещо.
— Защо?
— Защото била способна да ражда. Родила с теб, нали? Доказателството. Никога няма да убият такава жена, освен ако няма друг изход. — Тя замълча, докато осмисля думите ѝ. — Най-вероятно са се погрижили тя да бъде… Лелите от Център „Леа и Рахел“ са се молили за нея, най-напред са поговорили с жената, опитали са да я разубедят.
В училище се носеха слухове за центъра „Леа и Рахел“, но бяха доста неопределени: никоя от нас не знаеше какво всъщност се случва вътре. Въпреки това беше страшна дори мисълта, че няколко Лели се молят за теб. Не всички бяха благи като Леля Ести.
— Ами ако не успеят да я променят, тогава какво? — попитах. — Ще я убият ли? Мъртва ли е?
— О, сигурна съм, че са успели да я убедят — отговори Зила. — Много ги бива. Сърцата и умовете — тях променят те.
— Тогава къде е сега истинската ми майка? — попитах.
Дали изобщо ме помнеше? Сигурно. Сигурно ме е обичала, иначе защо ще опитва да ме вземе със себе си, като е тръгнала да бяга?
— Никой от нас не знае, скъпа — отговори Зила. — Станат ли Прислужници, вече не са с предишните си имена, а униформите крият лицата им. Всички изглеждат еднакво.
— Тя е Прислужница, така ли? — попитах. Значи онова, което ми беше казала Сонамит, беше вярно. — Моята майка?
— Това правят в Центъра — обясни Зила. — Превръщат ги в Прислужници. По един или друг начин. Онези, които успеят да заловят. Какво ще кажеш за една вкусна и топла бисквита? В момента нямам масло, но мога да ти сложа малко мед.
Благодарих ѝ. Изядох бисквитата. Майка ми беше Прислужница. Затова Сонамит твърдеше, че е блудница. Всеки знае, че Прислужниците са били блудници навремето. И все още бяха, но по различен начин.
От този момент нататък вниманието ми беше приковано изцяло върху новата ни Прислужница. Отначало я пренебрегвах, както ме бяха инструктирали — Роза твърдеше, че така е най-добре за тези жени, защото Прислужницата или щеше да роди бебе и да бъде преместена в друг дом, или нямаше да роди бебе, но пак щяха да я преместят другаде. Тъй или иначе, нямаше да остане у дома дълго. Затова за тях било най-добре да не се привързват, особено към по-младите в домакинството, тъй като неизбежно ще им се наложи да се откажат от тези приятелства. И страшно да се разстроят, нали?
Затова странях от Кайлова и се преструвах, че не я забелязвам, когато тя влизаше в кухнята с червената си рокля, за да вземе кошницата за пазар и да излезе. Всички Прислужници се разхождаха ежедневно и по двойки, виждахме ги по тротоарите. Никой не им досаждаше, не ги докосваше и не ги заговаряше, защото в известен смисъл те бяха недосегаеми.
Сега обаче започнах да хвърлям коси погледи към Кайлова при всяка възможност. Тя имаше бледо овално лице, празно като отпечатък от пръст в ръкавица. И аз владеех безизразните физиономии, затова не вярвах, че под тази външност тя е наистина празна. Преди е имала съвсем различен живот. Как ли е изглеждала, когато е била блудница? Блудниците спяха с много мъже. С колко ли беше спала тя? И какво точно означаваше това — да бъдеш с мъже, и с какви мъже точно? Беше ли допускала части от тялото ѝ да се показват от дрехите? Беше ли носила панталони като мъж? Това ми се струваше страшно скверно, направо невъобразимо! Ако го беше правила обаче, каква дързост само! Сигурно е била съвсем различна от сега. Много по-енергична.
Заставах до прозореца и я гледах в гръб, когато излизаше на обичайната си разходка — прекосяваше градината и поемаше по пътеката към портата. После си събувах обувките, минавах на пръсти в коридора и се промъквах в стаята ѝ в задната част на къщата, на третия етаж. Средно голяма стая със собствена баня. Плетен килим, на стената висеше картина на сини цветя във ваза, която преди беше на Табита.
Мащехата ми закачи картината там, сигурно за да не я гледа, прочисти отворените за посетители помещения в къщата от предмети, които можеха да напомнят на нейния нов съпруг за първата му Съпруга. Пола не го направи явно, действаше подмолно — преместваше или изхвърляше вещите една по една — но аз знаех какво е намислила. Поредната причина да не я харесвам.
Няма смисъл от заобикалки. Вече не прибягвам до тях. Не просто не харесвах Пола, мразех я. Омразата е много лошо чувство, защото смразява душата — Леля Ести ни научи на това — обаче макар да не се гордея с признанието си и да се молех да ми бъде простено това прегрешение, наистина изпитвах ненавист към мащехата си.