Всички ние по скамейките простенахме едновременно. Чух ридания и писъци. Някои от жените скокнаха на крака, разкрещяха се… не различавах отделните думи, но те бързо бяха заглушени от удари с прикладите на пушките по тила. Само по веднъж, достатъчно беше. Отново точен мерни’: — тези мъже бяха обучени.
От нас се искаше да гледаме, не да говорим — посланието беше ясно. Но защо? Ако ще ни убиват, защо им трябваше тази демонстрация?
По залез ни раздадоха сандвичи — по един на всяка. Моят се случи с яйчена салата. Срам ме е да призная, че го излапах с удоволствие. Чух някой да повръща, но учудващо рядко при дадените обстоятелства.
След това ни заповядаха да станем. Изнизахме се редица по редица — в злокобно мълчание и много дисциплинирано — и ни поведоха по коридорите към съблекалните долу. Там щяхме да пренощуваме.
Нямаше никакви удобства, нито дюшеци, нито възглавници, но поне имаше тоалетни, колкото и да бяха мръсни. Нямаше пазачи, които да ни пречат да разговаряме, но не помня защо предполагахме, че никой не ни слуша. По онова време вече не разсъждавахме трезво.
Оставиха да свети — незначителна пощада.
Не, не беше пощада. Беше просто удобство за онези, които дърпаха конците. Пощадата на онова място просто не съществуваше.
VIII
Карнарвън
Свидетелски разказ 369В
Двайсет и първа глава
Седях в колата на Ейда и опитвах да проумея думите ѝ. Мелани и Нийл. Взривени с бомба. Пред магазина си за дрехи. Не може да бъде.
— Къде отиваме? — попитах.
Глупав въпрос, прозвуча толкова нормално, но вече нищо не беше нормално. Защо не пищях?
— Обмислям — отговори Ейда. Погледна в огледалото за обратно виждане, после зави по алеята пред една къща. На табелата отпред пишеше „Ремонти Алтерна“. В нашия квартал всяка къща се реновираше, после друг я купуваше и отново започваше ремонт, с което подлудяваше Нийл и Мелани. Защо трябва да хвърляш толкова много пари, за да изтърбушиш една чудесна къща, чудеше се Нийл. Така цените се повишаваха изкуствено и бедните хора се оказваха изтласкани от пазара.
— Ще влизаме ли? — попитах и изведнъж се почувствах страшно изморена.
Щеше да ми е приятно да вляза в някоя къща и да полегна.
— Не — отговори Ейда.
Извади малък гаечен ключ от раницата си и строши телефона си. Гледах как апаратът се напуква и разцепва: корпусът му се счупи, металните части вътре се разкривиха и изпопадаха.
— Защо чупиш телефона си? — попитах.
— Защото предпазливостта никога не е излишна. — Тя прибра отломките в малък найлонов плик. — Изчакай тази кола да отмине, после излез и хвърли това в контейнера.
Наркопласьорите правеха така — използваха телефони с предплатени карти. И бездруго се колебаех доколко е уместно да идвам с нея. Тя не беше просто строга, беше страшна.
— Благодаря, че ме докара, но вече трябва да се връщам на училище. Ще им съобщя за експлозията, те ще знаят какво да направят.
— Ти си в шок. И нищо чудно — каза Ейда.
— Добре съм — уверих я, но не беше вярно. — Мога просто да се махна оттук.
— Както искаш, но от училището са длъжни да съобщят на социалните, които ще те дадат на приемни родители и един бог знае какво ще стане. — Не се бях замисляла. — Затова, след като изхвърлиш телефона ми — продължи Ейда, — или се върни в колата, или продължи да вървиш. Ти избираш. Само не се връщай у дома. Не е заповед, а съвет.
Изпълних това, което ми каза тя. Беше ми обяснила вариантите, така че какъв избор имах? Когато се върнах в колата, заподсмърчах, но Ейда само ми подаде кърпичка, нищо повече. Направи обратен завой и се отправи на юг. Шофираше бързо и умело.
— Знам, че не ми вярваш, но се налага — каза тя след малко. — Хората, които са заложили бомбата, най-вероятно в момента търсят теб. Не го твърдя със сигурност, но си в опасност.
В опасност — така казваха по новините за децата, намерени пребити до смърт въпреки многобройните предупреждения от страна на съседите, или за жени, които пътуват на автостоп, защото няма автобуси, а после нечие куче ги намира в плитък гроб със счупен врат. Зъбите ми тракаха, макар въздухът да беше топъл и лепкав.
Не ѝ вярвах напълно, но не мисля, че ме лъжеше.
— Може да съобщим в полицията — предложих плахо.
— Те са безполезни. — Чувала бях за безполезността на полицията — Нийл и Мелани редовно изразяваха това мнение. Ейда включи радиото в колата — успокоителна музика с арфи. — Засега не мисли за нищо — каза тя.