Ейда още стоеше с гръб към мен, но усещах, че ако опитам да избягам — втурна се към страничната врата на молитвения дом например — тя ще предусети. А дори да избягах, къде щях да отида? Единственото място, където ми се искаше да бъда, беше у дома, но ако Ейда казваше истината, не биваше да ходя там. Ако думите ѝ бяха верни, онази къща вече нямаше да бъде моят дом, защото Мелани и Нийл нямаше да ги има. Какво щях да правя сам-сама в празна къща?
— Готова съм.
Ейда се обърна.
— Не е зле отбеляза.
Съблече черното си яке и го пъхна в един сак, после облече някакво зелено, което смъкна от закачалка. Вдигна косата си и си сложи слънчеви очила.
— Пусни си косата — нареди ми тя и аз дръпнах ластика и я разпуснах.
Намери и на мен слънчеви очила — с оранжеви огледални стъкла. Подаде ми червило и аз си изрисувах червена уста.
— Гледай лошо — нареди ми тя.
Не знаех как, но се постарах. Навъсих вежди и нацупих начервените си устни.
— А така. Че не се знае. Трябва да пазим тайната си.
Каква беше тайната ни? Че вече официално не съществувам? Нещо такова.
Двайсет и втора глава
Качихме се на сивия микробус и пътувахме известно време, а Ейда непрекъснато следеше движението зад нас. След това поехме през лабиринт от улички и накрая спряхме пред голяма къща с кафява каменна фасада. В полукръг, който навремето сигурно е бил цветна градина и в който дори сега бяха останали няколко лалета сред нарцисите в неокосената трева, се мъдреше табела с нарисувана жилищна сграда.
— Къде сме? — попитах.
— В Паркдейл — отговори Ейда. За пръв път стъпвах в Паркдейл, но бях чувала за това място — съучениците ми, които вземаха наркотици, го намираха за готино. Така определяха западналите градски квартали, които в момента се възраждаха. Имаше няколко модерни нощни клуба за онези, които бяха склонни да послъжат за възрастта си.
Постройката се намираше на голям мръсен парцел с две високи дървета. Отдавна никой не беше почиствал нападалите листа, в купчината навята пръст проблясваха цветни парчета пластмаса — червени и сребристи.
Ейда се запъти натам и хвърли поглед назад, за да се увери дали я следвам.
— Добре ли си? — попита ме.
— Да — уверих я.
Леко ми се виеше свят. Закрачих зад нея по неравната павирана настилка — усещах я шуплеста, сякаш стъпалото ми всеки момент щеше да потъне. Светът вече не беше твърд и благонадежден, беше станал порест и измамен. Всичко можеше да изчезне. И в същото време всичко, което погледна, ми се струваше кристално ясно. Като в някоя от онези сюрреалистични картини, за които учихме в училище предната година. Разтопени часовници насред пустинята, плътни, но нереални.
Тежки каменни стъпала водеха към предната веранда. Имаше каменна арка и име, издълбано с келтски шрифт, какъвто понякога се среща на по-старите сгради в Торонто — КАРНАРВЪН — във венец от каменни листа и лица на елфове. Сигурно целяха закачливо внушение, но аз ги намирах за злостни. В онзи момент всичко ми се струваше злокобно.
На верандата вонеше на котешка пикня. Вратата беше широка и тежка, осеяна с глави на гвоздеи. Авторите на графити се бяха развихрили с червена боя — типичните за тях изострени букви и още една по-четлива дума: вероятно ГАДОСТ.
Вратата изглеждаше занемарена, но се отключваше с магнитен чип. Във вестибюла вътре имаше стар кафеникаво-морав килим, извито стълбище с широки стъпала се извиваше нагоре.
— Известно време тук даваха стаи под наем — обясни Ейда. — Сега са обзаведени апартаменти.
— А какво е била преди?
Облегнах се на стената.
— Лятна вила на богати хора. Хайде, да се качим горе, трябва да полегнеш.
— Какво е „Карнарвън“?
Трудно преодолявах стълбите.
— Място в Уелс — обясни Ейда. — Явно някой е тъгувал за дома. — Хвана ме за ръката. — Хайде, брой стъпалата.
Дом, помислих си. Отново щях да се разхлипам. Постарах се да го избегна.
Качихме се най-горе. Имаше още една тежка врата, също с магнитен чип. Озовахме се в дневна с канапе, две кресла, холна масичка и маса за хранене.
— Има и спалня за теб — каза Ейда, но аз нямах желание да я видя.
Строполих се на канапето. Внезапно останах без сили. Имах чувството, че няма да мога да се надигна вече.
— Пак трепериш — каза Ейда. — Ще намаля климатика.
Донесе завивка от една от спалните, новичка, бяла.