Всичко в тази стая беше съвсем истинско. Върху масата имаше някакво саксийно растение, но то може и да беше изкуствено — изглеждаше гумено, с твърде лъскави листа. Розови тапети на по-тъмни дървета облепяха стените. Забелязах дупки от пирони, където сигурно преди са висели картини. Тези подробности бяха толкова живи, че сякаш трептяха пред очите ми като осветени отзад.
Затворих очи, за да пресека светлината. Сигурно съм задрямала, защото изведнъж бе станало вечер и Ейда включваше телевизора с плосък екран. Заради мен — за да се уверя, че ми казва истината — но тя се оказа твърде жестока. Руините на „Модна хрътка“: с разбити прозорци, със зейнала врата. По тротоара бяха пръснати парчета плат. Отпред — корубата на колата на Мелани, набръчкана като прегорял бонбон маршмелоу. Виждаха се две полицейски коли и жълта лента, с каквато ограждат местата на злополука или престъпление. От Нийл и Мелани нямаше и следа, и толкова по-добре — ужасявах се да не зърна овъглената им плът, изпепелените им коси, опърлените кости.
Дистанционното беше върху ниската масичка до канапето. Изключих звука — не исках да чувам равния глас на водещия, който съобщаваше новината със същия тон, с който би оповестил, че някой политик се качва на самолет. Когато колата и магазинът изчезнаха от екрана и се появи главата на говорителя като смешен балон, изключих телевизора.
Ейда влезе откъм кухнята. Носеше ми чиния със сандвич — пилешка салата. Казах, че не съм гладна.
— Има и ябълка — каза тя. — Искаш ли я?
— Не, благодаря.
— Знам, че се чувстваш странно. Аз мълчах. Ейда излезе и отново влезе в стаята. — Взела съм ти торта за рождения ден. Шоколадова. С ванилов сладолед. Любимите ти.
Беше в бяла чиния, имаше и пластмасова виличка. Откъде знаеше кои са ми любимите неща? Сигурно Мелани ѝ е казала. Вероятно са говорили за мен. Бялата чиния беше направо ослепителна. В средата на тортата беше бодната една-единствена свещичка. Като по-малка щях да си намисля желание. А какво да си пожелая сега? Да върна времето назад? Все още да е вчера? Колко ли хора си бяха пожелавали същото?
— Къде е тоалетната? — попитах.
Тя ми обясни, аз отидох и повърнах. После отново се излегнах на канапето и се разтреперих. След малко Ейда ми донесе джинджифилова лимонада.
— Трябва да повишиш нивото на кръвната си захар — каза тя.
Излезе от стаята и угаси лампата.
Все едно си се прибрал от училище, болен от грип. Някой те завива и ти носи нещо за пиене, околните се справят с действителността, на теб не ти се налага. Хубаво би било да си остана така вечно, без отново да мисля за нищо.
В далечината се носеха шумовете на града: улично движение, сирени, прелитащ самолет. Откъм кухнята долиташе суетенето на Ейда, движеше се отривисто и леко, сякаш стъпваше на пръсти. Чувах тихия ѝ глас — говореше по телефона. Отговаряше за всичко, но кое беше това всичко, така и не разбирах. Въпреки това гласът ѝ ме обгърна и успокои. Със затворени очи чух как вратата на апартамента се отваря и след кратка пауза се затваря.
Двайсет и трета глава
Когато се събудих, вече беше сутрин. Не знаех колко е часът. Успала ли се бях, закъснявах ли за училище? И после си спомних — край с училището. Повече нямаше да се върна там, нито в другите познати ми места.
Намирах се в една от спалните на Карнарвън, завита с бялата завивка, все още облечена с фланелката и клина, но без обувки и чорапи. Имаше прозорец със спусната щора. Надигнах се предпазливо. Съзрях нещо червено върху възглавницата, но се оказа просто следа от вчерашното ми червило. Вече не ми се гадеше, не ми се виеше свят, но в съзнанието ми цареше смут. Разчесах скалпа си, подръпнах си косата. Веднъж, когато ме болеше глава, Мелани ми обясни, че ако подръпнеш косата си, подобряваш оросяването на мозъка. Затова Нийл го правел.
Когато станах от леглото, се почувствах по-будна. Огледах се в голямото огледало на стената. Не бях същият човек от предния ден, само приличах на него. Отворих вратата и босонога, се отправих по коридора към кухнята.
Ейда не беше там. Открих я в дневната, на едно от креслата с чаша кафе. На канапето седеше човекът, край когото бяхме минали на влизане в убежище „Закрила“.
— Събудила си се — отбеляза Ейда.
Възрастните имат навика да оповестяват очевидното. И Мелани би подметнала: „Събудила си се“, все едно е голямо постижение. Разочаровах се, че и Ейда не прави изключение.
Погледнах мъжа, той също извърна очи. Беше облечен с черни джинси, сандали, сива фланелка с надпис „Две думи, един пръст“ и бейзболно кепе на „Блу Джейс“ от Торонто. Запитах се дали знае какво всъщност означава надписът на фланелката му.