Останах сама в полутъмната си килия незнайно колко време, но едва ли е било много дълго, ако съдя по дължината на ноктите си, когато ме извадиха оттам. Когато си сам на тъмно обаче, времето тече по различен начин. Струва ти се по-дълго. Не си сигурен кога спиш, кога си буден.
Имаше ли насекоми? Да, имаше. Не ме хапеха, затова допусках, че са хлебарки. Усещах миниатюрните им крачета по лицето си, нежно, колебливо, сякаш кожата ми беше от тънък лед. Не ги убивах. След известно време закопняваш за допир, какъвто и да е.
Един ден, ако изобщо беше ден, трима мъже влязоха в килията ми без предупреждение, насочиха фенерче към моите примигващи полуслепи очи, запратиха ме на пода и ме удостоиха с поредица прецизно прицелени ритници и други прояви на внимание. Звуците, които издавах, ми бяха познати — чувала ги бях край себе си. Няма да навлизам в подробности, ще кажа само, че участваше и електрошок.
Не, не ме изнасилиха. Сигурно вече бях твърде стара и жилава за тази цел. Или пък се гордееха с високия си морал, но едва ли.
Ритането и електрошоковете се повториха още два пъти. Три е вълшебно число.
Дали плаках? Да, сълзите рукнаха от двете ми видими очи, от влажните ми плачещи човешки очи. Имах обаче и трето око, по средата на челото си. Усещах го — беше студено като камък. То не плачеше, то гледаше. А зад него някой мислеше: ще ви го върна. Не ме интересува след колко време, нито колко низости ще трябва да изтърпя междувременно, но ще ви го върна.
И после, след неопределен период и без предупреждение, вратата на моята килия в Инкубатора издрънча и се отвори, вътре нахлу светлина и двама мъже с черни униформи ме извлякоха навън. Не обелиха нито дума. Аз вече бях развалина, едва се крепях на краката си и вонях още по-силно. Поведоха ме — по-скоро ме помъкнаха — по коридора, по който ме бяха завели в килията, през входната врата и обратно в климатизирания микробус.
След това се озовах в хотел — наистина, в хотел! Един от онези грандхотели, приличаше на „Холидей Ин“, ако това име ви говори нещо, макар че едва ли. Какво стана с известните търговски марки от едно време? Отнесени от вихъра. По-точно от бояджийската четка и от бригадите по разрушаване на сгради, защото докато ме влачеха през фоайето, вътре работеха хора, които заличаваха надписите.
В преддверието не ме посрещна любезно усмихнат служител от рецепцията, а някакъв мъж със списък. Протече разговор между него и двамата ми водачи, после ме напъхаха в един асансьор, поведоха ме по застлан с килим коридор, където вече си личеше отсъствието на камериерки. След още месец-два щяха да имат сериозен проблем с мухъла, установи размекнатият ми мозък, докато отваряха с магнитна карта някаква врата.
— Приятно прекарване — каза единият от придружителите ми.
Не мисля, че пожеланието му беше иронично.
— Три дни пълно възстановяване — каза вторият. — Ако ти трябва нещо, звънни на рецепцията.
И заключиха вратата след себе си. Върху малката масичка имаше поднос с портокалов сок, един банан, зелена салата и порция контрабандна сьомга! Легло с чаршафи! Няколко хавлиени кърпи, почти бели! Душ! И най-вече — красива керамична тоалетна! Свлякох се на колене и отправих прочувствена молитва, но не помня към кого и за какво.
След като излапах цялата храна — пет пари не давах дали е отровена, толкова ѝ се зарадвах — през следващите няколко часа си вземах душове. Само един не ми беше достатъчен — толкова много пластове мръсотия трябваше да отмия! Огледах вече позарасналите си драскотини, жълтите и морави синини. Бях отслабнала — ребрата ми се брояха, след десетилетно отсъствие отново се бяха очертали вследствие на тъпченето с нездравословни храни. По време на кариерата ми като юрист приемах тялото си като средство, което ме придвижваше от едно постижение към следващото, но у мен се беше зародила нова нежност към него. Колко розови бяха ноктите на краката ми! Колко сложна бе плетеницата на вените по ръцете ми! Не можех обаче да добия ясна представа за лицето си в огледалото в банята. Чий беше този образ? Чертите ми се струваха размазани.
След това спах дълго. Когато се събудих, ме очакваше нова порция вкусна храна: Бьоф Строганов с гарнитура от аспержи, прасковена мелба за десерт и о, щастие, чаша кафе! Бих изпила едно мартини, но сигурно в новата епоха алкохолът нямаше да фигурира в женското меню.