Тестето карти, което използвах, беше обичайното за Галаад, но ако не е познато за външните хора, ще го опиша. Естествено, нямаше букви на картите за асо, цар, царица и вале, а на другите карти нямаше цифри. Асото представляваше голямо Око, което гледа от един облак. Царят беше Командир с униформа, цариците бяха Съпруги, а валетата — Лели. Картите с лице бяха най-силни. От цветовете пиките бяха Ангели, спатиите бяха Пазители, карите бяха Марти, а купите — Прислужници. Всяка карта с лице имаше бордюр от по-дребни фигурки: на картата за Съпруга от Ангелите беше изобразена синя Съпруга с бордюр от дребни Ангели, облечени в черно, а картата на Командира от Прислужниците имаше бордюр от мънички Прислужници.
По-късно, когато получих достъп до библиотеката на Ардуа Хол, изследвах тези карти. В далечното минало купите са били потири. Може би затова Прислужниците бяха избрани да бъдат купи — защото те бяха безценен съсъд.
Трите Лели от групата, отговорна за гардероба ми, влязоха в моята стая.
— Агнес, ако обичаш, прибери си играта и се изправи — нареди Пола с най-любезния си тон и най-омразен за мен, защото знаех колко е фалшив. Подчиних се и тя ми представи трите Лели: Леля Лорна — пълничка и усмихната, Леля Сара Лий — попрегърбена и мълчалива, и Леля Вети — напрегната жена, която все се извиняваше.
— Идват за проба — каза Пола.
— Какво? — попитах.
Никой за нищо не ме предупреждаваше, не смятаха за нужно.
— Не се казва „какво“, а „моля“ — поправи ме Пола. — Проба за дрехите, които ще носиш на курса си за Предбрачна подготовка.
Пола ми нареди да съблека розовата училищна униформа, която продължавах да нося, защото нямах други дрехи, освен бялата рокля, с която ходех на църква. Застанах в средата на стаята по бельо. Не беше студено, но усетих, че кожата ми е настръхнала под преценяващите погледи. Леля Лорна ми взе мерки, а Леля Бети ги записа в малък тефтер. Наблюдавах я внимателно — винаги наблюдавах Лелите, когато си записваха някакви тайни работи.
След това ми разпоредиха да облека отново униформата и аз се подчиних.
Заеха се да обсъждат дали ще ми трябва ново бельо преди сватбата. Според Леля Лорна не било зле да ми направят, но Пола заяви, че не е необходимо, защото въпросният период ще бъде кратък, бельото, което имам, ми е по мярка. Пола спечели.
След това трите Лели си тръгнаха. Върнаха се няколко дни по-късно с два комплекта дрехи: един за пролетта и лятото и един за есента и зимата. Виждала бях момичета на моята възраст с такива рокли и знаех какво означават: пролетното зелено беше символ на новопокаралите листа, показваше, че момичето е готово за женитба. Иконосемействата обаче нямаха право на подобни разточителства.
Дрехите, които ми донесоха Лелите, бяха употребявани, но не бяха износени, защото никой не ползваше зеленото облекло дълго. Бяха ги коригирали, за да ми станат. Полите бяха с дължина десет сантиметра над глезена, ръкавите — до китките, с широка талия, а яката — висока. Всяка дреха вървеше в комплект с подходяща шапка с периферия и панделка. Мразех ги, но умерено — можеше да бъде и по-зле. Известна утеха ми носеше фактът, че бях подсигурена за всички сезони: може би щеше да минат и есента, и зимата, без да се налага да се омъжа.
Старите ми дрехи в розово и мораво бяха отнесени, за да бъдат почистени и използвани от по-малки момичета. Галаад беше във война, ние не изхвърляхме нищо.
Двайсет и седма глава
След като се снабдих със зелените дрехи, ме записаха за ново обучение — в училището за предбрачна подготовка „Рубини“, където момичета от добри семейства се подготвяха за брачен живот. Имаше библейско мото: „Кой ще намери добродетелна жена? Тя струва повече от бисер“.
И това училище беше поверено на Лелите, но макар да носеха същите безлични кафяви униформи, учителките тук бяха по-стилни. Те трябваше да ни научат как да изпълняваме ролята на господарки на изтъкнати домакинства. Казвам „да се държим“ в двояк смисъл: от нас се очакваше да бъдем актриси на сцената на бъдещия си дом.
Случих се в един клас със Сонамит и Бека от училище „Видала“: ученичките от „Видала“ често продължаваха в „Рубини“. Не беше минало много време от последната ми среща с тях двете, но ми се струваха много по-възрастни. Сонамит беше увила тъмните си плитки на тила и си беше изскубала веждите. Не бих казала, че беше красива, но беше много оживена. Отбелязвам, че за Съпругите оживлението беше проява на безочие, затова те използваха думата „неодобрително“.