Сонамит каза, че с нетърпение очаква да се омъжи. Всъщност само за това говореше — какви съпрузи ѝ избират, тя какви предпочита, как нямала търпение. Искаше вдовец към четиресетте, който не е обичал много първата си Съпруга и няма деца, който заема висок пост и е красив. Не желаеше млад глупак, който не е правил секс, защото щяло да се получи неловко — ами ако не знаел къде да си пъхне онази работа? Открай време беше цапната в устата, но сега беше станала още по-дръзка. Сигурно беше научила тези нови, по-грубички изрази от някоя Марта.
Бека беше отслабнала още повече. Кафяво-зелените ѝ очи, възголеми за лицето, сякаш бяха станали още по-големи. Увери ме колко се радва, че сме заедно, но изобщо не се радвала, че сме в този клас. Умолявала семейството си да не я омъжват още — била твърде млада, още не била готова — обаче им предложили много удачен кандидат: най-големия син на Командир от „Синовете на Яков“, който също скоро щял да стане Командир. Майка ѝ я увещавала да не прави глупости, защото скоро нямало да получи толкова изгодно предложение, а с напредването на възрастта вариантите щели да стават все по-лоши. Ако навърши осемнайсет и все още не е омъжена, щели да я смятат за стара стока и никой нямало да ѝ предложи Командир; щяла да извади късмет, ако докопа дори Пазител. Баща ѝ, зъболекарят доктор Гроув, обяснил, че е необичайно Командир да поиска момиче като нея от по-долните обществени слоеве, поради което ще е оскърбително да откажат, а Бека не искала да го съсипва, нали?
— Но аз не желая! — виеше тя пред нас, когато Леля Лизе не беше в стаята. — Някакъв мъж да пълзи по теб като червей! Гнусота!
Направи ми впечатление, че тя не се изрази в бъдеще време — вече се чувстваше отвратена. Какво ѝ се беше случило? Нещо отблъскващо, за което не можеше да говори? Спомних си колко беше разстроена от разказа за наложницата, накълцана на дванайсет къса, но не ми се искаше да я питам: допуснеш ли прекомерна близост до позора на друго момиче, той ще опетни и теб самата.
— Няма да е толкова неприятно — уверяваше я Сонамит. — Помисли си колко много неща ще имаш! Собствена къща, собствена кола и Пазители, собствени Марти! А ако не можеш да родиш бебе, ще ти дадат Прислужници, колкото е нужно!
— Пет пари не давам за коли, Марти и дори за Прислужници — каза Бека. — Ужасно усещане е… онази мокрота.
— Кое точно? — попита през смях Сонамит. — Езика им ли имаш предвид? Не е по-неприятно от кучешкия език!
— Много по-неприятно е! — възрази Бека. — Кучетата са дружелюбни.
Не споделих как аз се чувствам във връзка с предстоящия си брак. Не можех да им разкажа за онзи преглед при доктор Гроув — все пак той беше баща на Бека, а Бека ми беше приятелка. Така или иначе, реакцията ми беше по-скоро нежелание и отвращение, които ми се струваха тривиални в сравнение с неподправения ужас на Бека. Тя беше убедена, че бракът ще я съсипе. Щеше да се почувства съсипана, заличена, сякаш се е стопила като сняг и от нея не е останало нищо.
Когато Сонамит не беше с нас, попитах Бека защо майка ѝ не иска да ѝ помогне. И тогава бликнаха сълзите: Бека научила от тяхната Марта, че това не е истинската ѝ майка. Позорно било, но и нейната истинска майка била Прислужница: „Като твоята, Агнес“, додаде тя. Официалната ѝ майка използвала този факт срещу Бека — защо толкова се страхувала от секса с мъж, след като онази блудница, майка ѝ, явно изобщо не се е измъчвала от подобни страхове? Тъкмо обратното!
Прегърнах я и я уверих, че разбирам.
Двайсет и осма глава
Леля Лизе трябваше да ни учи на обноски и обичаи: коя вилица да използваме, как да наливаме чай, да се отнасяме вежливо към Мартите и да избягваме емоционална близост с Прислужниците, ако се окаже, че се нуждаем от Прислужница. Всеки имаше своето място в Галаад, всеки служеше посвоему и всички бяха равни пред Бога, обаче дарбите на някои хора бяха различни от дарбите на други, учеше ни Леля Лизе. Настане ли объркване в дарбите и всеки се опитва да прави всичко, единственият възможен резултат е вреден хаос. Никой не очаква от една крава да бъде птица!
Тя ни учеше на основни правила в градинарството с акцент върху розите, защото това беше подходящо хоби за една Съпруга, учеше ни и как да преценяваме качеството на храната, която се готви и поднася на трапезата ни. В тези времена на оскъдица в цялата държава беше много важно да не разхищаваме храната, да се възползваме от пълния ѝ потенциал. Леля Лизе ни напомняше, че животни умират заради нас. И зеленчуци, додаваше набожно. Трябвало да бъдем признателни за Божието изобилие. Неуважително към Провидението — и дори греховно — било да се отнасяме непочтително към храната, като не я приготвяме добре или я изхвърляме неизядена.