Ние с пушките вдигаме оръжията. Стреляме. Нещо нахлува в дробовете ми. Не мога да дишам. Давя се, падам.
Събуждам се, обляна в студена пот, сърцето ми бие лудешки. Казват, че кошмарите могат да те уплашат до смърт, че е възможно буквално сърцето ти да спре. Дали този кошмар няма да ме убие някоя нощ? Е, едва ли един сън ще е достатъчен.
Разказвах ви за изолирането си в Инкубатора за признателност и за разточителното си преживяване в хотелската стая. Беше като рецепта за хубава пържола: начукваш я хубаво с чукче, после я мариноваш да стане крехка.
Един час, след като облякох робата на каеща се, на вратата ми се почука — чакаха ме двама придружители. Поведоха ме по коридор към друга стая. Белобрадият мъж, който ме разпита първия път, вече беше там, но не зад бюро, а удобно настанен в кресло.
— Седнете — покани ме Командир Джъд. Този път не ме настаниха насила на стола, седнах сама. — Дано режимът ни не ви се е сторил прекалено суров. Преминахте само през първо ниво. — Нямаше какво да кажа, затова и нищо не казах. — Просветляващо ли беше?
— Какво имате предвид?
— Съзряхте ли светлината? Божествената светлина?
Какъв беше правилният отговор на този въпрос? Той щеше да разбере, че лъжа.
— Беше просветляващо — отговорих.
Това се оказа достатъчно.
— Петдесет и три?
— За възрастта ми ли питате? Да.
— Имали сте любовници — каза той.
Зачудих се как е узнал и останах леко поласкана, че си е направил труда.
— За кратко. Няколко. Без дългосрочен успех.
Била ли съм влюбена някога? Едва ли. Опитът ми с мъжете от семейството не насърчаваше доверчивост. Тялото ми обаче си има импулси, които може да бъдат унизителни, но и удовлетворителни, ако ги послушам. Никой не ми навреди сериозно, получих и доставих известно удоволствие и никой от тези мъже не прие бързото си отстраняване от живота ми като лично оскърбление. Какво повече да очаквам?
— Правили сте аборт — продължи той.
Значи бяха тършували из някакви документи.
— Само един. Бях много млада.
Той изсумтя неодобрително.
— Нали знаете, че това човекоубийство вече се наказва със смърт?
— Не знаех.
Изстинах. Само че, ако се канеха да ме застрелят, какво целеше този разпит?
— Един брак?
— Кратък. Беше грешка.
— Разводът вече е престъпление — осведоми ме той.
Не отговорих.
— Не сте благословена с деца?
— Не.
— Значи сте похабили женското си тяло? Лишили сте го от естествената му функция?
— Просто така се случи — отговорих, като се постарах да сподавя напрежението в гласа си.
— Жалко. При нашето управление всяка добродетелна жена ще може да има дете — по един или друг начин, съгласно Божия промисъл. Предполагам обаче, че сте били отдадена изцяло на своята така наречена кариера.
Подминах оскърблението.
— Да, графикът ми беше натоварен.
— Два учебни срока сте работили като учителка?
— Да. Но после се върнах към правото.
— Битови дела? Изнасилвания? Престъпнички? Сексуални работнички, които по съдебен път изискват по-голяма закрила? Разпределение на имуществото при развод? Лекарска небрежност, най-вече от страна на гинеколози? Отнемане на деца от небрежни майки?
Беше извадил някакъв списък и четеше от него.
— Да, при необходимост — отговорих.
— Кратко време сте били доброволка в кризисен център за изнасилени жени?
— Като студентка.
— В приюта на Саут Стрийт, нали? Защо престанахте?
— Заетостта ми нарасна — отговорих. И направих още едно вярно признание, защото не виждах смисъл да не бъда откровена: — Освен това работата ме смазваше емоционално.
— Да — просветнаха очите му, — смазващо е. Цялото това безпричинно женско страдание. Нашата цел е да го преустановим. Сигурен съм, че одобрявате. — Той замълча и ми даде малко време да осмисля чутото. После отново се усмихна. — Е, какво избирате?
Предишната аз би попитала: „Между кое и кое?“, или нещо подобно. Сега обаче попитах:
— Имате предвид „да“ или „не“?
— Точно така. Преживяхте последиците от отказ… е, поне някои. Но ако дадете съгласие… Ще кажа само, че който не е с нас, е против нас.