— О, извинете, все забравям. Чай тогава?
Когато напитките вече бяха пред нас, тя зачекна главния въпрос:
— Всъщност лично съм виждала как Леля Елизабет поднася храна в нозете на статуята ви. И по-конкретно — твърдо сварени яйца.
— Забележително — възкликнах. — Защо ще го прави?
— За да създава улики против вас — поясни леля Видала. — Поне според мен.
— Улики ли?
Предполагах, че Елизабет просто яде яйцата. Би било по-творческо приложение за тях и аз всъщност се гордеех с нея.
— Мисля, че тя се готви да ви изобличи. Да отклони вниманието от себе си и от собствените си прояви на вероломство. Възможно е тя да се окаже предателката тук, сред нас, в Ардуа Хол, която съдейства на терористите от „Мейдей“. Отдавна я подозирам в ерес — каза Леля Видала.
Прониза ме тръпка от вълнение. Не бях очаквала такова развитие: Видала да доносничи за Елизабет, и то пред мен, въпреки отколешната си лична ненавист! Чудесата никога не спират.
— Шокираща новина, ако е вярно. Благодаря, че ми казахте. Ще бъдете възнаградена. Засега още няма доказателство, но ще се погрижа да запозная Командир Джъд с подозренията ви.
— Благодаря — рече на свой ред Леля Видала. — Признавам, че навремето се съмнявах доколко сте способна да станете наш лидер в Ардуа Хол, но се молих за това. Не бях права да се съмнявам. Поднасям извиненията си.
— Всеки допуска грешки — успокоих я великодушно. — Човешко е.
— Пред Неговите очи — отговори тя със сведена глава.
Дръж приятелите близо, а враговете — още по-близо.
И тъй като нямам приятели, трябва да се задоволя с враговете.
XII
„Карпиц“
Свидетелски разказ 369В
Трийсета глава
Разказвах ви как Елайджа ме осведоми, че не съм, която мислех, че съм. Не обичам да си припомням онова чувство. Все едно те засмуква тресавище. И не само теб, ами и къщата ти, стаята ти, миналото ти, всичко, което някога си знаел за себе си, дори външността ти — беше усещане за пропадане, задушаване и мрак едновременно.
Сигурно съм седяла там най-малко минута, без да говоря. Едва си поемах дъх. Цялата се бях смразила.
Бебето Никол, с кръглото личице и нищо неподозиращите очи. Всеки път, когато съм гледала тази прочута снимка, съм гледала себе си. Дори само с раждането си бебето беше предизвикало много проблеми за много хора. Как бе възможно това да съм аз? Мислено отричах, крещях „не“. Само че не се чуваше никакъв звук.
— Това не ми харесва — казах най-накрая съвсем тихо.
— На никой от нас не му харесва — благо се съгласи Елайджа. — Всички бихме желали действителността да беше различна.
— Иска ми се Галаад да го няма — казах.
— Това е целта ни — увери ме Ейда. — Никакъв Галаад. — Заяви го с присъщата си практичност, сякаш премахването на Галаад е толкова лесно, колкото и поправката на капещо кранче. — Искаш ли малко кафе?
Поклатих глава. Все още се мъчех да проумея всичко. Значи бях бегълка като уплашените жени, които бях видяла в „Закрила“, като всички останали бежанци, за които постоянно се спореше. Здравната ми карта, единственият ми документ за самоличност, беше фалшива. Пребиваването ми в Канада беше незаконно. Всеки момент можеха да ме депортират. Майка ми е била Прислужница? Ами баща ми…
— Значи баща ми е един от онези… Командири, така ли? — попитах.
Потръпнах от представата, че част от него е част от мен, че наистина се намира в тялото ми.
— За щастие, не — отговори Елайджа. — Поне според майка ти, макар че тя не би желала да застраши истинския ти баща с признанието си, защото е възможно той все още да е в Галаад. Официалната претенция на Галаад обаче е от името на официалния ти баща. Това е основанието да настояват за завръщането ти. За завръщането на бебето Никол — поясни той.
Елайджа ме осведоми, че държавата Галаад никога не се е отказвала от желанието си да ме намери. Така и не престанали да ме търсят, проявили огромно упорство. Били на мнение, че им принадлежа, че имат правото да ме издирят и да ме пренесат през границата по всеки възможен начин: законен или незаконен. Бях непълнолетна и макар че онзи конкретен Командир вече беше изчезнал от поглед — най-вероятно при някоя чистка — аз според техните закони им принадлежах. Командирът имаше живи роднини, затова стигнеше ли се до съд, съществуваше вероятност те да получат попечителство над мен. „Мейдей“ не можеше да ме защити, защото в международен план бе смятана за терористична организация. Съществуваше нелегално.