— През годините сме пускали няколко фалшиви следи — обясни Ейда. — Появиха се съобщения, че си забелязана в Монреал, а също и в Уинипег. После бе съобщено за появата ти в Калифорния, след това в Мексико. Местехме те.
— Значи затова Мелани и Нийл не искаха да ходя на протеста?
— Донякъде — отвърна Ейда.
— Значи сама съм си виновна, нали?
— Какво искаш да кажеш? — попита Ейда.
— Те са искали да избегнат някой да ме забележи — обясних. — Убили са ги, защото са ме укривали.
— Не е точно така — възрази Елайджа. — Не искаха да се разпространи твое изображение, не искаха да те показват по телевизията. Логично е да се допусне, че в Галаад ще преглеждат внимателно кадрите от протеста и ще правят съпоставки. Имат снимката ти като бебе, имат и приблизителна представа как вероятно изглеждаш сега. Обаче подозренията им, че Мелани и Нийл са членове на „Мейдей“, се оказаха съвсем отделно нещо.
— Сигурно са следили мен — обади се Ейда. — Може би са ме свързали със „Закрила“, а оттам — и с Мелани. Не за пръв път внедряват информатори в „Мейдей“ — най-малко една уж избягала Прислужница, а може би и повече.
— Вероятно дори в „Закрила“ — додаде Елайджа.
Замислих се какви хора идваха преди на онези събирания в дома ни. Гадеше ми се от мисълта, че някой от тях може да е кроил да убие Мелани и Нийл, докато е хрупал грозде и сирене на трапезата им.
— Така че това няма нищо общо с теб — каза Ейда.
Дали просто не опитваше да ме накара да се почувствам по-добре?
— Ужасно е, че съм бебето Никол — троснах се. — Не съм го искала.
— Животът е суров, точка по въпроса — каза Ейда. — Сега трябва да решим какво да предприемем.
Елайджа излезе и каза, че ще се върне след няколко часа.
— Не си подавай носа навън и не надничай през прозореца — предупреди ме той. — Не се обаждай по телефона. Ще уредя друга кола.
Ейда отвори консерва пилешка супа и заяви, че трябва да хапна нещо, затова се постарах.
— Ами ако дойдат? — попитах. — Как изглеждат?
— Като всеки друг — отговори тя.
Следобед Елайджа се върна. Придружаваше го Джордж, възрастният клошар, който навремето подозирах, че преследва Мелани.
— Положението е по-зле, отколкото мислех — каза Елайджа. — Джордж е видял.
— Какво е видял? — попита Ейда.
— На магазина висеше табелка „Затворено“. През деня никога не е затворено, затова се озадачих — заразказва Джордж. — После излязоха трима мъже и натикаха Мелани и Нийл в някаква кола. Водеха ги, все едно са подпийнали. Говореха, уж всичко е съвсем нормално, сякаш просто си бъбрят и се сбогуват. Мелани и Нийл само седяха в колата. Сега като се замисля, бяха приведени, все едно спят.
— Или са мъртви — обади се Ейда.
— Да, възможно е — каза Джордж. — Тримата си тръгнаха. След около минута колата се взриви.
— Това е много по-зле, отколкото си мислехме — каза Ейда. — Например какво ли са казали преди това, в магазина?
— Едва ли са казали нещо — възрази Елайджа.
— Зависи каква тактика са им приложили. Очите са жестоки — заключи Ейда.
— Трябва бързо да се махаме оттук — каза Джордж. — Не съм сигурен дали не са ме забелязали. Не исках да идвам, но не знаех какво да правя, затова се обадих в „Закрила“ и Елайджа дойде да ме вземе. Ами ако са подслушвали телефона ми?
— Да го хвърлим — предложи Ейда.
— Какви бяха мъжете? — попита Елайджа.
— С костюми. Делови. Почтени на вид — обясни Джордж. — Носеха куфарчета.
— Не се съмнявам! — възкликна Ейда. — И са пъхнали едното в колата.
— Много съжалявам за всичко това — обърна се към мен Джордж. — Нийл и Мелани бяха свестни хора.
— Трябва да изляза — извиних се, защото ми се плачеше.
Отидох в спалнята си и затворих вратата.
Това не продължи дълго. Десетина минути по-късно на вратата се почука и Ейда я отвори.
— Тръгваме — каза тя. — Тут суит.
Лежах, завита до брадичката.
— Къде? — попитах.
— Любопитството е вредно — гласеше отговорът ѝ. — Хайде.
Слязохме по голямото стълбище, но вместо да излезем навън, влязохме в един от апартаментите на долния етаж. Ейда имаше ключ.
Апартаментът беше същият като горния: обзаведен с нови вещи, никакви лични предмети. Като че ли някой беше живял в него, но съвсем за кратко. Върху леглото имаше покривка, същата като на горния етаж. В спалнята си попаднах на черна раница. В банята имаше четка за зъби, но шкафчето беше празно. Знам, защото надникнах. Мелани казваше, че деветдесет процента от хората надничат в шкафчетата на другите, затова не бива човек да държи там нищо важно. Вече се питах къде беше крила тайните си самата тя, защото със сигурност бе имала много.