— Кой живее тук? — попитах Ейда.
— Гарт — отговори тя. — Ще ни бъде шофьор. А сега искам да си тиха като мишка.
— Какво чакаме? — попитах. — Кога ще се случи нещо?
— Ако почакаш достатъчно, няма да се разочароваш — отговори тя. — Със сигурност ще се случи нещо. Само дето може и да не ти хареса.
Трийсет и първа глава
Когато се събудих, беше тъмно и вътре имаше някакъв мъж. Към двайсет и пет годишен, висок и слаб. Беше облечен с черни джинси, черна фланелка без никакви надписи.
— Гарт, това е Дейзи — представи ме Ейда.
Поздравих.
Той ме изгледа с интерес и попита:
— Бебето Никол?
— Не ме наричай така, моля — казах.
— Хубаво — съгласи се той. — И бездруго не бива да изговарям това име.
— Готови ли сме за тръгване? — попита Ейда.
— Доколкото знам — отговори Гарт. — Тя трябва да се покрие. Вие също.
— С какво? — попита Ейда. — Не си нося галаадското покривало. Ще се качим отзад. Най-добре да тръгваме.
Микробуса, с който бяхме пристигнали, вече го нямаше, този беше различен — микробус за доставки с надпис „Бързо прохождане на канали“ и рисунка на сладурско змийче, което се подава от канал. Двете с Ейда се качихме отзад. Имаше някакви водопроводни инструменти, но и дюшек, на който седнахме. Вътре беше тъмно и задушно, но доколкото можех да преценя, се движехме доста бързо.
— Как са ме измъкнали от Галаад? — попитах Ейда след известно време. — Когато съм била бебето Никол.
— Няма да навреди да ти кажа — отговори тя. — Онази мрежа беше разбита още преди години, а Галаад затвори този маршрут. Сега по целия път обикалят кучета.
— Заради мен ли?
— Не всичко се дължи на теб. Както и да е, ето какво се е случило. Майка ти те повери на доверени приятели, те те откараха на север по главния път, а после през гората до Върмонт.
— Ти беше ли сред доверените приятели?
— Казахме, че отиваме на лов за елени. Преди работех като водач тук, познавах хора. Теб те пъхнахме в раница и ти дадохме хапче, за да не плачеш.
— Упоили сте бебе. Можело е да ме убиете — възмутих се.
— Ама не те убихме — възрази Ейда. — Заведохме те в планината, после в Канада през град Троа Ривиер. Три реки. Някога главният маршрут за контрабанда на хора преминавал оттам.
— Някога ли?
— Ами през хиляда седемстотин и четиресета година — отговори тя. — Залавяли момичета от Ню Инглънд, държали ги като заложници, разменяли ги за пари или ги продавали за невести. Щом им се родели деца, момичетата вече не искали да се връщат. Така съм се сдобила със смесеното си потекло.
— Как така смесено?
— Отчасти съм крадла, отчасти съм открадната — поясни тя. — Двуличница.
Замислих се над думите ѝ, докато седях в тъмното сред водопроводните принадлежности.
— И къде е тя сега? Майка ми?
— Това е секретно — отговори Ейда. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
— Значи просто ме е зарязала?
— Беше затънала до гуша — увери ме Ейда. — Имаш късмет, че си жива. Тя също извади късмет — доколкото знаем, два пъти са се опитвали да я убият. Не забравиха как ги е надхитрила за бебето Никол.
— Ами баща ми?
— Същата история. Беше в толкова дълбока нелегалност, че му трябваше тръбичка, за да диша.
— Тя едва ли ме помни — отбелязах печално. — Сигурно не дава пет пари.
— Никой не знае със сигурност за какво им пука на хората — каза Ейда. — Тя стоеше далеч от теб за твое добро. Не искаше да те излага на опасност. Но следеше живота ти, доколкото беше възможно.
Това ме зарадва, но не бях склонна да потуша гнева си.
— Как? Идвала ли е в къщата ни?
— Не. Не би рискувала да те превърне в мишена. Обаче Мелани и Нийл изпращаха твои снимки.
— Те никога не са ме снимали — възразих. — Имаха такова правило — без снимки.
— Правеха много снимки — увери ме Ейда. — Нощем, докато спиш.
Това беше злокобно и аз ѝ го казах.
— Зависи как го разбираш — каза тя.
— И са ή изпращали снимките, така ли? Как? След като всичко е било толкова тайно, не са ли се страхували…
— По куриер — отговори Ейда.
— Всеки знае, че от куриерските служби информацията изтича като през сито.
— Не казах „куриерска служба“, а куриер.