Може би щеше да се наложи да изтърпя ритуала, а после и Командир Джъд в първата брачна нощ. И тогава да го пронижа в гърлото с откраднат нож, след което да пронижа и себе си. Щеше да има много кръв по чаршафите. Само че нямаше аз да чистя. Представях си слисаното лице на Пола, когато прекрачи прага на касапницата. Истинска кланица. Щеше да е краят на привилегированото ѝ положение.
Разбира се, това бяха фантасмагории. Дълбоко в себе си знаех, че никога не бих могла да посегна на своя живот или на нечий друг. Помнех свирепото изражение на Бека, когато си сряза китката — тя беше напълно сериозна, наистина се готвеше да умре. Притежаваше сила, каквато аз нямах. Никога нямаше да имам нейната решимост.
Преди да заспя вечер, си мечтаех за чудодейни бягства, но те всички изискваха помощ от други хора, а кой би ми помогнал? Трябваше да е непознат човек — спасител, страж на тайна порта, пазител на свята парола. Когато се събуждах на сутринта, нищо от това не ми изглеждаше възможно. Въртях се в кръг в мислите си — какво да направя, какво да направя? Не бях способна да мисля, почти не се хранех.
— Напрегната е заради сватбата, благословена да е душата ѝ — казваше Зила.
Не исках душата ми да бъде благословена, но не виждах как да го постигна.
Когато останаха само три дни, имах неочаквана посетителка. Зила се качи в стаята ми и ме повика да сляза долу.
— Леля Лидия е дошла да те види — каза тя, снишила глас. — Всички ти стискаме палци!
Леля Лидия! Главната Основателка, жената от портрета със златна рамка във всяка класна стая, върховната Леля е дошла да ме види? Какво бях сторила? Цялата треперех, докато слизах по стълбите.
За късмет, Пола беше излязла, макар че, след като опознах Леля Лидия по-добре, си дадох сметка, че късметът няма нищо общо. Леля Лидия седеше на дивана в дневната. Беше по-дребничка, отколкото ми се стори на погребението на Кайлова, но сигурно защото аз бях пораснала. Усмивката ѝ сред бръчките оголи пожълтелите зъби.
— Агнес, скъпа — поде тя. — Реших, че ще ти бъде приятно да получиш новини за приятелката си Бека.
Изпитвах такова страхопочитание към нея, че ми беше трудно да говоря.
— Мъртва ли е? — прошепнах със свито сърце.
— Нищо подобно. В безопасност е и е щастлива.
— Къде е? — попитах, заеквайки.
— В Ардуа Хол с нас. Иска да стане Леля и се записа като Молителка.
— О! — възкликнах.
Грейна светлина, отвори се врата!
— Бракът не е подходящ за всяко момиче — продължи тя. — За някои е чисто и просто разхищение на способностите им. Има и други начини една жена или момиче да спомогне за осъществяването на Божия замисъл. Едно птиченце ми каза, че ти вероятно си съгласна.
Кой ѝ беше казал? Зила ли? Тя беше усетила неистовата ми покруса.
— Да — отвърнах.
Може би молитвите, които бях отправила отдавна към Леля Лидия, най-сетне бяха получили отговор, макар и по неочакван начин.
— Бека получи по-висше призвание. Ако и ти го усещаш, все още имаш време да ни кажеш.
— Но как да… Аз не знам как…
— Не е редно аз да отправям директно такова предложение — каза тя, — защото то е в разрез с основното право на бащата да уреди брака на дъщеря си. Призванието може да се наложи над бащиното право, но ти първа трябва да се обърнеш към нас. Допускам, че Леля Ести ще те изслуша охотно. Ако влечението ти е силно, ще намериш начин да се свържеш с нея.
— А Командир Джъд? — попитах боязливо.
Той беше много влиятелен човек, мислех, че страшно ще се ядоса, ако се отметна от сватбата.
— О, Командир Джъд винаги има голям избор — отговори тя с неразгадаемо за мен изражение.
Следващата ми задача беше да се добера до Леля Ести. Не можех открито да заявя намерението си, защото Пола щеше да ме възпре. Щеше да ме заключи в стаята ми, да прибегне до лекарства. Беше дяволски категорична, че този брак трябва да се сключи. Нарочно казвам „дяволски“, защото тя беше склонна дори да изгуби душата си, макар че, както узнах по-късно, душата ѝ вече беше в пламъци.
В деня след посещението на Леля Лидия отправих молба към Пола. Казах ѝ, че искам да поговоря с Леля Лорна за булчинската си рокля, която вече два пъти бях пробвала и в момента я поправяха. Че искам всичко да бъде идеално за специалния ми ден. Усмихнах се. Всъщност мислех, че роклята прилича на абажур, но бях решила да изглеждам весела и признателна.
Пола ме измери с остър поглед. Едва ли вярваше на усмихнатото ми лице, но дори да се преструвах, толкова по-добре, защото се преструвах точно по желания от нея начин.