— Признателна съм, Лельо Лидия — успях да смотолевя. — Истински съм ви благодарна.
— Радвам се да го чуя. Може би някой ден ще помогнеш на мен, както аз помогнах на теб. На доброто трябва да се отплащаме с добро. Това е едно от основните правила тук, в Ардуа Хол.
XV
Лисица и котка
Ръкописът от Ардуа Хол
Четиресет и първа глава
Почакаш ли, всичко ще получиш. Времето лекува всички рани. Търпението е добродетел. Отмъщението е мое.
Тези отколешни мъдрости невинаги са верни, но понякога са. Ето една неизменно вярна: разковничето е да улучиш момента. Като с шегите.
Не че тук се шегуваме често. Не искаме да ни обвиняват в лош вкус или във фриволност. В йерархията на силните единствените, на които е позволено да се шегуват, са хората на върха, а те го правят насаме.
Но към въпроса.
За личното ми умствено развитие от огромно значение беше привилегията да бъда муха на стената, или по-точно — ухо в стената. Много поучително е какво си споделят младите жени, когато смятат, че никой не ги чува. През годините увеличавах чувствителността на микрофоните си, нагласях ги да улавят дори шепот, слушах със затаен дъх кое от новоприетите ни момичета ще ме снабди с позорна информация, за която копнеех и която събирах. Постепенно досиетата ми набъбваха като балон с горещ въздух, готов да отлети.
С Века ми отне години. Тя беше изключително мълчалива и потайна относно първопричината за своето страдание дори пред приятелката си Агнес. Налагаше се да почакам да се установи достатъчно силно доверие помежду им.
Накрая Агнес зачекна въпроса. Тук използвам предишните им имена — Агнес и Бека — защото и те се наричат така помежду си. Бяха далеч от преобразяването си в безукорни Лели и това всъщност ме радваше. Но в критичен момент ничие преобразяване не е пълно.
— Бека, какво всъщност ти се случи? — попита Агнес един ден, докато двете изучаваха Библията. — Какво те настрои против брака? — Мълчание. — Знам, че има нещо. Моля те, не искаш ли да споделиш с мен?
— Не мога да ти кажа.
— Имай ми доверие, няма да те издам.
И после малко по малко нещата се изясниха. Жалкият доктор Гроув не се беше задоволил да опипва само младите си пациентки на зъболекарския стол. Знаех го от известно време. Бях събрала дори фотографски улики, но се въздържах да ги използвам, защото показанията на момичетата — ако изобщо бъдат изтръгнати от тях, в което се съмнявах — щяха да имат нищожна тежест. Дори ако става дума за зрели жени, четири свидетелки се равняват на един свидетел тук, в Галаад.
Гроув разчиташе на това. А и се ползваше с доверието на Командирите — беше отличен зъболекар, а хората на власт дават доста широка свобода на професионалисти, които облекчават мъките им. Лекари, зъболекари, адвокати, счетоводители — в новия свят на Галаад, както и в стария, греховете им често биват прощавани.
Само че онова, което Гроув беше причинил на младата Бека — на невръстната Бека, а после и на малко по-голямата, но все още млада Бека — според мен заслужава възмездие.
Човек не можеше да разчита да го изкопни от нея. Сигурна бях, че тя няма да свидетелства срещу Гроув. Разговорът ѝ с Агнес го потвърди.
Агнес: Трябва да кажем на някого.
Бека: Не, няма на кого.
Агнес: Може да съобщим на Леля Лидия.
Бека: Тя ще каже, че той ми е родител, а ние сме длъжни да се подчиняваме на родителите си, защото такъв е Божият замисъл. Това казваше и баща ми.
Агнес: Но той не ти е истински баща. Не и щом ти е причинявал това. Откраднали са те от майка ти, дали са те на него още като бебе…
Бека: Той твърдеше, че съм му поверена от Бог.
Агнес: А така наречената ти майка?
Бека: Тя не ми вярваше. А дори да ми беше повярвала, щеше да каже, че аз съм го съблазнила. Винаги така казват.
Агнес: Но ти си била на четири!
Бека: Въпреки това ще го кажат. Знаеш, че е така. Няма да приемат думите на… на… някой като мен. А ако все пак ми повярват, ще го убият, Прислужниците ще го разкъсат на парчета на някой Вселинч и вината ще е моя. Не бих могла да го понеса. Равносилно е на убийство.
Не съм включила в разказа си сълзите, утешенията на Агнес, клетвите във вечно приятелство, молитвите. Но ги имаше. Достатъчно, за да трогнат и най-коравото сърце. Моето почти се разтопи.
Последицата е, че Бека реши да предложи мълчаливото си страдание като дар пред Бога. Не съм сигурна какво смяташе Бог, но аз не можех да се примиря. Веднъж съдия, съдия завинаги. Осъдих, произнесох присъда. Но как да я изпълня?