Размишлявах известно време и предишната седмица реших да предприема нещо. Поканих Леля Елизабет на чаша ментов чай в „Шлафли Кафе“.
Тя пристигна, ухилена до ушите — бях я удостоила с благоразположението си.
— Лельо Лидия, какво неочаквано удоволствие!
Имаше безукорни обноски, когато решеше да ги използва. „Васар“ остава под кожата ти за цял живот, мислех си понякога подигравателно, докато я гледах как премазва от бой стъпалата на някоя покорна бъдеща Прислужница в центъра „Леа и Рахел“.
— Искам да проведем поверителен разговор — уведомих я.
Тя се приведе напред, очакваше клюка.
— Цялата съм в слух — каза.
Не е вярно, никога не е цялата в слух, но нищо не казах.
— Често се питам, ако трябваше да сте животно, кое щяхте да си изберете?
Тя се облегна назад озадачена.
— Не съм се замисляла — отговори, — защото Бог не ме е направил животно.
— И все пак: лисица или котка?
Тук, читателю мой, ти дължа обяснение. Като малка прочетох Езоповите басни. Взех ги от училищната библиотека — семейството ми не можеше да си позволи да харчи пари за книги. В тази книжка имаше една история, над която често съм размишлявала. Ето я.
Лисица и котка си говорели как всяка от тях успява да избяга от ловците и от техните кучета. Лисицата казала, че има цяла торба с хитрини и че ако се появят ловците с хрътките си, ще ги прилага една по една: ще се връща по собствените си следи, ще мине през вода, за да унищожи мириса си, ще се шмугне в бърлога с няколко изхода. Ловците ще се изморят от лукавството ѝ и ще се откажат, а лисицата ще продължи да плячкосва и да напада селските дворове.
— Ами ти, котко? — попитала лисицата. — Какви са твоите хитрини?
— Аз имам само една — отговорила котката. — При нужда се покатервам на някое дърво.
Лисицата благодарила на котката за този предобеден разговор и заявила, че вече е време за храна и че котката е в менюто. Лисицата защракала със зъби и после изплюла туфички котешки косми. И една табелка с име. Плакати с образа на изчезналата котка били разлепени по стълбовете, придружени с трогателни молби на злочести деца.
Извинете, отплеснах се. Ето как продължава баснята.
Ловците и кучетата им пристигнали на мястото. Лисицата опитала всичките си номера, но в един момент се изчерпала и била убита. Междувременно котката се покатерила на дърво и наблюдавала хладнокръвно случващото се.
— Май не си чак толкова хитра! — злорадствала тя.
Или подметнала друга подобна забележка.
През първите дни на Галаад се питах дали съм лисица, или котка. Дали да се суча и извивам, да използвам номерата на професията си, за да манипулирам околните, или да стисна устни и да злорадствам как другите се надхитрят. Ясно е, че съм и двете, защото за разлика от мнозина още съм тук. И още имам торба с хитрини. И още съм високо на дървото.
Само че Леля Елизабет не беше запозната с тайните ми размисли.
— Наистина не знам — каза тя. — Може би котка.
— Да, и аз бих ви определила като котка. Но може би трябва да разчитате и на лисицата, която се крие у вас. — Направих пауза. — Леля Видала се опитва да ви злепостави — продължих. — Твърди, че ме обвинявате в ерес и идолопоклонничество, като оставяте яйца и портокали пред статуята ми.
Леля Елизабет се смути.
— Не е вярно! Защо Леля Видала ще говори такива неща? Никога с нищо не съм ѝ навредила.
— Кой е способен да прозре тайните на човешката душа? Никой от нас не е безгрешен. Леля Видала е амбициозна. Вероятно е усетила, че вие на практика сте втора в йерархията след мен. — Леля Елизабет грейна, защото това беше новина за нея. — Навярно е стигнала до извода, че сте и най-вероятният ми заместник тук, в Ардуа Хол. Това ή е неприятно, защото се мисли за по-старша от вас, а дори и от мен, тъй като е една от първите привърженички на Галаад. Не съм млада и не съм в цветущо здраве, тя сигурно го усеща и за да предяви претенции към поста, който и се полага по право, явно смята, че трябва да ви елиминира. Оттук и желанието ѝ за нови правила относно даровете пред статуята ми. Придружени с наказания — додадох. — Сигурно се опитва да предизвика моето и вашето изключване от общността на Лелите.
Елизабет вече плачеше.
— Как може да е толкова отмъстителна? — хлипаше тя. — А мислех, че сме приятелки.
— Приятелството, за жалост, понякога е съвсем плитко. Не се тревожете, аз ще ви закрилям.