— Дълбоко признателна съм ви, Лельо Лидия. Каква почтеност!
— Благодаря — отвърнах. — Но искам в замяна да направите за мен една дреболия.
— О, да! Разбира се. Какво?
— Искам да дадете фалшиви показания.
Молбата ми изобщо не беше дребна — Елизабет щеше да се изложи на огромен риск.
Галаад се отнася строго към фалшивите свидетелски показания, но те въпреки това са често явление.
XVI
Перлените момичета
Свидетелски разказ 369В
Четиресет и втора глава
Първият ми ден като бегълката Джейд се случи четвъртък. Мелани казваше, че съм родена в четвъртък, а това означавало, че ме очаква дълъг път — според стара детска песничка, в която се казвало също, че детето, родено в сряда, е злочесто, затова, когато бях кисела, ѝ казвах, че не е разбрала вярно и всъщност съм се родила в сряда, а тя отричаше, разбира се, знаела точно кога съм родена, как ще забрави?
Както и да е, беше четвъртък. Седях с кръстосани крака на тротоара заедно с Гарт, облечена с прокъсан черен клин — Ейда ме снабди с клина, но ме накара сама да го разкъсам — и с пурпурни шорти върху него, с протрити сребристи маратонки, които изглеждаха като преминали през храносмилателната система на миеща мечка. Носех и мръсна розова фланелка — без ръкави, защото Ейда настояваше татуировката ми да се вижда. Бях завързала на кръста си сиво спортно горнище с качулка и нахлупила на главата си черно бейзболно кепе. Никоя дреха не ми беше по мярка — трябваше да изглеждат така, все едно съм ги измъкнала от контейнер за смет. Бях изцапала чисто новата си зелена коса, за да създам впечатлението, че спя на открито. Зеленото вече избледняваше.
— Изглеждаш страхотно — каза Гарт, когато ме видя в пълна дегизировка и готова за действия.
— Страхотно гадно — отговорих.
— Грандиозно гадно — продължи той. Помислих, че просто се старае да се държи мило, и се подразних. Искаше ми се да говори сериозно. — Но след като отидеш в Галаад, трябва да престанеш да ругаеш. Може дори да оставиш тях да те убедят.
Много наставления имах да помня. Напрегнато ми беше — сигурна бях, че ще оплета конците — обаче Гарт ме посъветва просто да се правя на глупава, а аз му благодарих за това „да се правя“.
Не ме биваше много във флиртуването. За пръв път ми беше.
Двамата бяхме заседнали пред някаква банка, която според Гарт била подходящо място да просиш пари: на излизане от банката хората са склонни да ти бутнат нещичко. Обикновено на това място седял друг човек — жена в инвалидна количка — но от „Мейдей“ и бяха платили да се премести за толкова време, колкото е нужно. Перлените момичета си имаха маршрут и нашето място попадаше в него.
Слънцето прежуряше и ние се облегнахме на стената в една неголяма сянка. Пред мен имаше стара сламена шапка и картонена табела, изписана с пастели: БЕЗДОМНИЦИ. МОЛЯ, ПОМОГНЕТЕ. В шапката се мъдреха няколко монети — според Гарт видят ли, че някой вече ти е дал, повечето хора също са склонни да дадат. От мен се искаше да се преструвам на изгубена и дезориентирана, което не ми беше трудно, защото наистина се чувствах така.
През една пресечка на изток Джордж се беше настанил на друг ъгъл. Щеше да се обади на Ейда и на Елайджа, ако имахме неприятности с Перлените момичета или с полицията. Един микробус обикаляше района.
Гарт не говореше много. Реших, че е кръстоска между бавачка и бодигард, че не е тук, за да завързва разговор, и че няма правило, което да го задължава да бъде мил с мен. Беше облечен с черна фланелка без ръкави, за да се виждат татуировките му: сепия на единия му бицепс, прилеп на другия — и двете черни. Носеше и плетена шапка, също черна.
— Усмихвай се на хората, които подхвърлят по нещо — каза той, когато не го направих за една беловласа старица. — Казвай по някоя дума.
— Какво например? — попитах.
— Някои казват „Бог да ви благослови“.
Нийл би се шокирал, ако ме чуе да изричам подобно нещо.
— Ще бъде лъжа. Щом не вярвам в Бог.
— Добре тогава, просто им благодари — настоя Гарт търпеливо. — Или им пожелавай приятен ден.
— И това не мога, лицемерно е. Не се чувствам признателна и пет пари не давам какъв ще бъде скапаният им ден.
Той се засмя.
— Сега пък от лъжите ли се притесняваш? Защо направо не си върнеш името Никол?
— Не съм си го избирала. На последно място в проклетия списък е, знаеш го.
Скръстих ръце върху коленете си и се извърнах от него. С всяка минута се държах все по-детински — той просто ми въздействаше по този начин.