На четвъртия ден спахме в гробище. Според Гарт гробищата били хубави места, обаче често имало твърде много хора. Някои намирали за забавно да ти изникват изневиделица иззад някоя надгробна плоча, но повечето такива били хлапета, избягали от вкъщи за почивните дни. Клошарите знаеха, че изплашиш ли някого в тъмна пресечка, като нищо ще те наръга, защото не всеки, който броди из гробищата, е с всичкия си.
— Като теб например — казах.
Той не реагира. Сигурно му лазех по нервите.
Трябва да спомена, че Гарт не се възползва, макар със сигурност да беше усетил колко съм хлътнала по него. Беше тук, за да ме предпазва, и точно това направи — предпазваше ме дори от себе си. Ще ми се да мисля, че не му е било лесно.
Четиресет и четвърта глава
— Кога ще дойдат пак Перлените момичета? — попитах сутринта на петия ден. — Може би са се отказали от мен.
— Имай търпение — отговори Гарт. — Както ти обясни Ейда, не за пръв път изпращаме хора в Галаад по този начин. Няколко души успяха да проникнат, но имаше и прекалено нетърпеливи, които се оставяха да бъдат вербувани от първия път. Разобличаваха ги още преди да преминат границата.
— Благодаря — казах печално. — Толкова по-уверена се почувствах. Знам си, че ще се проваля.
— Запази спокойствие и всичко ще се нареди — каза Гарт. — Ще се справиш. Всички разчитаме на теб.
— И изобщо не ме притискате, а? Нареждаш ми да скачам, а аз питам колко високо.
Досадна бях, но просто не се сдържах.
По-късно същия ден Перлените момичета отново се появиха. Позабавиха се на минаване, после пресякоха улицата и продължиха в другата посока, разглеждайки витрините. А когато Гарт отиде да купи бургери, се върнаха и ме заговориха.
Попитаха ме как се казвам и аз отговорих — Джейд. Представиха се: брюнетката се оказа Леля Биатрис, а луничавата червенокоска беше Леля Дав.
Попитаха ме дали съм щастлива и аз поклатих отрицателно глава. След това погледнаха към татуировката ми и казаха, че съм много специален човек, след като съм се подложила на такова страдание заради Бог, и че Бог явно ме тачи. В Галаад също щели да ме тачат, защото съм била безценно цвете, всяка жена била безценно цвете, особено момиче на моята възраст. Ако отида в Галаад, щели да се държат с мен като със специално момиче, каквото всъщност бях, и ще съм закриляна. Никой — никой мъж — нямало да може да ме нарани. А този мъж с мен… той удря ли ме?
Адски ми беше неприятно да лъжа така за Гарт, но кимнах.
— А кара ли те да правиш лоши неща?
Гледах ги глуповато, затова Леля Биатрис — по-високата — поясни:
— Кара ли те да правиш секс?
Кимнах лекичко, уж се срамувам от тези неща.
— А дава ли те на други мъже?
Това вече беше прекалено — не можех да си представя Гарт да направи подобно нещо — затова поклатих глава отрицателно. Леля Биатрис отбеляза, че може би още не е опитал, но ако остана по-дълго с него, ще опита, защото мъжете по негово подобие били точно такива — вкопчвали се в момичетата и се престрували, че ги обичат, но много скоро ги продавали на всеки, който може да си плати.
— Свободна любов — присмехулно каза Леля Биатрис. — Никога не е свободна, винаги има цена.
— Никога не е любов — додаде Леля Дав. — Защо си с него?
— Не знам къде другаде да отида. — Избухнах в сълзи. — Вкъщи имаше насилие!
— В нашите домове в Галаад няма насилие — увери ме Леля Биатрис.
В този момент Гарт се върна и се престори на гневен. Стисна ме за ръката — за лявата, с белега — и ме дръпна да се изправя, а аз му се развиках, защото ме заболя. Той ми нареди да млъкна и отсече, че си тръгваме.
— Може ли да поговоря с теб? — попита Леля Биатрис.
Двамата с Гарт се отдалечиха, а Леля Дав ми подаде кърпичка, защото плачех, и каза:
— Позволяваш ли да те прегърна от името на Бог?
Кимнах.
Леля Биатрис се върна и каза:
— Може да тръгваме.
— Хвала! — възкликна Леля Дав.
Гарт се беше отдалечил. Дори не погледна назад. Не се сбогувах с него и заради това ревнах още по-силно.
— Всичко е наред, вече си в безопасност — увери ме Леля Дав. — Бъди силна.
Точно това казват и на жените, избягали от Галаад, в приют „Закрила“, само че те пътуват в обратната посока.
Леля Биатрис и Леля Дав крачеха съвсем близо до мен, от двете ми страни, уж за да не ни досажда никой.
— Този младеж те продаде — осведоми ме с презрение Леля Дав.
— Така ли? — попитах.
Гарт не ме беше предупредил, че възнамерява да направи това.