— На латински е. На латински звучи по-добре.
— Какво е латински? — попитах.
Бека ми обясни, че е много стар език, на който вече никой не говори, но на него пишели девизи. Например девизът на всичко в пределите на Стената било Veritas, което на латински означава „истина“. Само че изчегъртали думата и замазали с боя отгоре.
— Ти откъде разбра? — попитах. — След като думата вече я няма?
— От библиотека „Хилдегард“ — каза тя. — Достъпна е само за Лели.
— Какво е библиотека?
— Там се държат книгите. Има много стаи, пълни с книги.
— Книгите не са ли опасни?
Представих си всички тези взривоопасни материали, натъпкани в една стая.
— Не и тези, които аз чета. Опасните ги държат в Читалнята. Там се влиза със специално разрешение. Но другите книги можеш да ги четеш.
— Позволяват ли ти? — изумих се. — Можеш просто да влезеш там и да четеш?
— Ако получиш позволение. С изключение на Читалнята. Ако влезеш там без разрешение, ще има Мъмрене долу в мазетата.
Всеки апартамент в Ардуа Хол имал звукоизолирано мазе, осведоми ме Бека, където например се упражнявали да свирят на пиано. В момента обаче в мазе Р Леля Видала провеждала Мъмрене. То било нещо като наказание, задето си се отклонил от правилата.
— Но нали наказанията са публични — възразих. — За престъпниците. Вселинчовете, обесванията и провесването на Стената.
— Да, така е. Иска ми се да не ги оставяха толкова дълго. Вонята се усеща в спалните ни и направо ми се гади. Обаче Мъмренето в мазето е различно, прави се за наше собствено добро. А сега да отидем да ти вземем рокля и после ще си избереш име.
Имаше списък с одобрени имена, съставен от Леля Лидия и от другите старши Лели. Бека обясни, че имената са на продукти, които жените харесвали навремето и ще се чувстват сигурни с тях, но самата тя не знаела какви са тези продукти. Никой на нашата възраст не знаел, успокои ме тя.
Прочете ми списъка с имената, защото аз още не умеех да чета.
— Какво ще кажеш за Мейбълин? Звучи красиво. Леля Мейбълин.
— Не, много е натруфено.
— Ами Леля Айвъри?
— Ето ти едно — Виктория. Мисля, че е имало кралица с това име. Ще се казваш Леля Виктория. Имаме право да се наричаме Лели още докато сме Молителки. Но пълноправни Лели ще станем, след като си изпълним мисиите като Перлени момичета в страни отвъд пределите на Галаад.
В училище „Видала“ не бяхме учили много за Перлените момичета — само това, че са храбри, излагат се на опасност и правят жертви в името на Галаад, поради което заслужават уважението ни.
— Ще излезем извън Галаад ли? Не е ли страшно да си толкова далеч? Галаад не е ли много, много голям?
Все едно да пропаднеш от света, защото Галаад беше безграничен, нали така?
— Галаад е много по-малък, отколкото мислиш — каза Бека. — Заобиколен е от други страни. Ще ти покажа на картата.
Сигурно съм изглеждала озадачена, защото тя се усмихна.
— Картата е нещо като рисунка. Тук се учим да четем карти.
— Да четете рисунки? Как така? Рисунките не са нещо написано.
— Ще видиш. И аз не го умеех отначало. — Пак се усмихна. — Сега, като си тук, няма да ми е толкова самотно.
Притеснявах се какво ще се случи след шест месеца. Дали щяха да ми позволят да остана? Опасявах се, че Лелите ще ме оглеждат, все едно съм зеленчук. Трудно ми беше да гледам в пода, както се искаше от нас — вдигнеш ли малко очи, ще виждаш торса на Лелите, а това беше проява на неучтивост, или ще срещнеш погледа им, което беше нахално. Трудно ми беше и да не се обаждам, ако някоя от старшите Лели не ме заговори. Покорство, раболепие, смирение — тези добродетели изискваха от нас.
А и четенето страшно ме обезсърчаваше. Дали пък не бях твърде голяма, за да се науча? Сигурно приличаше на фината бродерия — трябва да започнеш да се учиш отрано, иначе ще си останеш непохватна. Все пак малко по малко започнах да напредвам.
— Удава ти се — уверяваше ме Века. — Много по-добра си от мен, когато започвах!
Книгите, от които ми дадоха да се уча, бяха за момче и момиче, които се казваха Дик и Джейн. Бяха много стари, а рисунките бяха променени в Ардуа Хол. Джейн беше с дълги поли и ръкави, но под допълнително оцветеното си личеше, че някога поличката ѝ е била над коленете, а ръкавите са били над лактите. И не е трябвало да си покрива косата.
Най-забележителното в тези книжки беше, че Дик, Джейн и бебето Сали живееха в къща, край която нямаше нищо друго, само бяла дървена ограда, толкова ниска и паянтова, че всеки можеше да я прескочи. Нямаше Ангели, нямаше Пазители. Дик, Джейн и бебето Сали си играеха отвън пред очите на всички. Бебето Сали можеше да бъде отвлечено от терористи и тайно отведено в Канада, както беше станало с бебето Никол и с другите откраднати деца. Голите колене на Джейн можеха да предизвикат нечестиви желания у всеки минувач, въпреки че всичко, освен лицето ѝ сега беше покрито с боя. Бека ми съобщи, че ще поискат от мен да дооцветявам рисунките в книжките — било задача на Молителките. Самата тя била оцветила много книжки.