Докато седях на бюрото си, Леля Лидия понякога минаваше покрай мен през Читалнята на път към специалната си стаичка, където се говореше, че правела важно изследване, с помощта на което Галаад ще стане по-добро място. Според старшите Лели това била житейската ѝ мисия. Зад тази заключена врата се намираха безценните архиви на кръвните родословия, които старшите Лели водеха педантично, Библиите, теологичните беседи, опасните произведения на световната литература. Щяхме да получим достъп до тях едва когато умовете ни укрепнеха достатъчно.
Месеците и годините се нижеха, с Бека станахме близки приятелки и споделихме много неща за себе си и за семействата си, които не бяхме казвали на никой друг. Аз признах колко ненавиждам мащехата си Пола, макар да се опитвах да крия чувството. Описах ѝ трагичната смърт на нашата Прислужница, Кристъл, и колко съм се разстроила. Говорехме за истинските си майки и че бихме искали да научим кои са. Може би не биваше да споделяме чак толкова, но ни въздействаше успокоително.
— Иска ми се да имах сестра — каза ми Бека един ден. — Ако имах, щеше да си ти.
Петдесета глава
Описах живота ни като спокоен и на външен наблюдател сигурно би изглеждало точно така, но съществуваха вътрешен смут и вълнения, които, впоследствие научих, са често явление сред хора, които опитват да се посветят на по-възвишена кауза. Първия си душевен смут преживях, когато след четири години четене на по-елементарни текстове най-сетне ми позволиха да чета самата Библия. Нашите Библии се пазеха под ключ, както и навсякъде в Галаад — те можеха да бъдат поверени само на силен ум и упорит нрав, което автоматично изключваше всички жени, освен Лелите.
Бека беше започнала да чете Библията по-рано — беше по-напред от мен не само по старшинство, но и по вещина — обаче хората, посветени в това тайнство, нямаха право да разказват за читателския си опит със свещения текст, затова двете не обсъждахме помежду си какво е прочела.
Настана денят, когато заключената дървена кутия с Библията, предназначена за мен, беше донесена в Читалнята и аз най-сетне разгърнах тази най-забранена книга. Много се вълнувах, но сутринта Бека ми каза:
— Трябва да те предупредя.
— За какво?
— Там не пише каквото казват, че пише.
— Как така?
— Не искам да се разочароваш. — Замълча. — Сигурна съм, че Леля Ести е била добронамерена. — После каза: — Книга Съдии Израилеви, от деветнайсета до двайсет и първа глава.
Само това. Но когато отидох в Читалнята и отворих дървеното сандъче и после Библията, отгърнах най-напред там. Попаднах на историята за наложницата, нарязана на дванайсет парчета, която Леля Видала ни беше разказвала навремето в училище и която толкова беше разстроила Бека.
Добре я помнех. Помнех също обяснението, което ни беше дала Леля Ести. Беше ни казала, че причината за смъртта на наложницата е нейното съжаление за проявеното непокорство, което я тласнало да пожертва себе си, само и само да не допусне господарят ѝ да бъде насилен от Вениаминовите синове. Леля Ести ни беше казала, че наложницата е храбра и благородна. Че е направила избор.
Сега обаче можех да прочета цялата история. Търсех частта, в която тя проявява смелост и благородство, търсех избора, но не намирах нищо такова. Момичето чисто и просто беше изтикано през вратата и изнасилвано до смърт, а после накълцано като крава от някакъв мъж, отнасял се към нея още приживе като към купено добиче. Нищо чудно, че се беше опитала да избяга.
Преживях мъчителен шок — милата и услужлива Леля Ести ни беше излъгала. Истината не беше благородна, беше ужасяваща. Значи това имаха предвид Лелите, когато казваха, че женският ум е твърде слаб за четене. Щяхме да рухнем, щяхме да се разпаднем под натиска на противоречията, нямаше да можем да издържим.
Дотогава не се бях усъмнявала сериозно в правотата и особено в истинността на Галаадската теология. Ако не успеех да направя нещо безукорно, щях да заключа, че вината е моя. Когато обаче открих какво е променила властта в Галаад, какво е добавено и какво е пропуснато, се уплаших да не изгубя вярата си.
Ако никога не сте вярвали, няма да разберете какво означава това. Сякаш най-добрият ти приятел умира, сякаш всичко, което те е определяло като личност, е изгоряло и ти си останал сам-самичък. Чувстваш се като изгнаник, като изгубен в тъмна гора. Приличаше на чувството, което изпитах след смъртта на Табита — светът се изпразни от съдържание. Всичко стана кухо. Всичко се спаружи.
Споделих с Века част от нещата, които преживявах.