надушва накъде вее вятърът, винаги търси нова възможност или
нова заплаха. Той предвиждаше събитията по-добре от всеки от нас
и знаеше неща, ужасни неща, за които само няколко десетки души в
Третия райх имаха информация. Ако излезеха наяве, щяха да
подпишат смъртната му присъда. Всички големи клечки си правеха
планове как да се измъкнат. Бодо не беше важна личност, така че
избра следващото най-добро нещо. Реши повече да не бъде Бодо.
Трябва да разберете, че G88 не беше истинско военно подразделение
и ние не бяхме истински войници. Бяхме банда от крадци и
измамници, амбулантни търговци и писарушки с картечници.
Понякога трябваше да се сливаме с обстановката като хамелеони.
Когато Бодо и Макс решиха да си сменят самоличността, докато
светът край нас гореше, изглеждаше почти нормално.
— Това е невъзможно. – Джейми не се и опита да скрие
недоверието си. – Човек с положението на Ритер трябва да се е
познавал с десетки хора по горните етажи на СС.
Бърни Хартман изсумтя презрително.
— Не схващате как стояха нещата тогава. Беше истински хаос.
Разбира се, може би са го забелязали с нашивки на войник от друг
ранг, но какво от това? Всички големи клечки имаха различни
рангове във Вафен СС и Алгемайне СС. Освен това Бодо Ритер и G88
работеха за Химлер, само за Химлер. Навярно на улица „Принц
Албрехт" е имало няколко секретарки, които биха го разпознали, но
освен тях никой в Берлин не би различил Макс Дорнбергер от
Адолф Хитлер. Струва ми се, че Ратенхубер, шефът на охраната на
бункера, заподозря нещо. Но той си имаше свои проблеми тогава.
— Но той е бил изправен пред Нюрнбергския съд – напомни
Дани. – Бил е на подсъдимата скамейка с други командири. Те би
трябвало да го познаят, нали?
— Преди съдебния процес Макс Дорнбергер прекарал
осемнайсет месеца като затворник на руснаците – търпеливо обясни
Бърни. – Понякога при строг тъмничен режим, но най-вече работел
в една солна мина. Видях снимките. По времето, когато е застанал на
подсъдимата скамейка, и собствената му майка не би го познала.
Джейми се намеси:
— Това все още не обяснява защо Макс Дорнбергер би си
нахлузил примката на врата заради Бодо Ритер.
Хартман дори не трепна.
— От няколко месеца Макс не изглеждаше особено добре.
Мислехме, че се дължи на дажбите. Преди да напусне Берлин, той
ми каза, че има рак на стомаха. Бодо убедил Макс, че ще се погрижи
нищо да не липсва на жена му и децата, ако се съгласи на размяната.
Така или иначе щеше да умре, какво имаше за губене?
— Макс ми каза още да се пазя от Бодо, но аз явно не съм го
слушал много внимателно, защото копелето ме хвана неподготвен.
Накара ме да вляза в новоизкопан гроб с Херман Фегелайн. Спасих
се по чист късмет, а може и бог да ме е запазил. Когато онзи снаряд
удари бункера и Бодо падна, не се мотах дълго наоколо. Държахме
къща на „Вилхелмщрасе“ – хубава голяма сграда с много стаи. Пък и
с много скришни места. Наблюдавах какво прави Бодо с чантата си
още откакто се върнахме в Берлин. По дяволите, стигна се дотам, че
си говореше с шибаното нещо! През по-голямата част от времето я
мъкнеше навсякъде със себе си, дори когато се гонехме със
съветските танкове. Не можеше да я отнесе в бункера, защото на
входа претърсваха всекиго. Значи трябваше да я скрие. Обаче от
крадец не можеш нищо да скриеш!
Хартман описа как се завтекъл обратно към къщата и претърсил
стаята, където знаел, че Ритер крие кожената хирургическа чанта.
Отнело му повече време, отколкото му се щяло, но в крайна сметка я
намерил. И я отворил.
— Отначало не можех да повярвам на очите си. Някаква
откачена златна украса за глава.
— Опишете я – обади се Джейми и усети, че буца е заседнала в
гърлото му.
— Виждам я, сякаш беше вчера! – ухили се Хартман. – Златна
корона, от която спираловидно нагоре излизаха два рога. От центъра
й, където би трябвало да е челото, едно око се вторачваше в теб като
очите на Бодо Ритер, но... – Старецът се поколеба и Джейми се
зачуди дали тайната е твърде голяма, за да им я сподели. Ако
старият недоверчив Бърни Хартман бе спечелил борбата, никога
нямаше да узнаят цялата истина. Той обаче просто събираше
мислите си. – Но най-прекрасното нещо в нея беше камъкът. Не