приличаше на никой диамант, който можете да видите днес, не и на
бижутерска витрина. Беше грубо шлифован, непрозрачен на места и
ослепително полиран на други. Но беше диамант. – Гласът му
отразяваше почудата, която бе изпитал в онзи ден преди повече от
шейсет години. – Диамант, голям колкото гъше яйце. Огромна
ръчна граната, която струваше сто милиона долара и цялата беше на
Бърни Хартман! Крадците сме алчни, но не и глупави. – Старецът
погледна към Дани за потвърждение. – Исках я цялата, със златото и
всичко, но знаех, че ще ми е трудно да изнеса нещо толкова голямо
от Берлин. Затова първото, което направих, бе да си извадя бойния
нож и да отворя кукичките, които придържаха камъка. Хванах го в
ръка – никога не бях усещал подобно нещо! Сякаш плуваше във
въздуха. Бях очаквал да е тежък и студен като буца замръзнал сняг,
но той беше лек и топъл, толкова топъл, че усетих как енергията му
се промъква в тялото ми. Не знам колко дълго стоях там и го държах
в ръце, но беше наистина дълго. Сякаш камъкът ме бе
хипнотизирал. Следващото, което чух, беше картечен откос и трясък
от отварянето на входната врата. Разбрах, че Бодо идва за мен.
Набутах диаманта в джоба на камуфлажното си яке и го закопчах.
Бях тръгнал към прозореца, когато блясъкът на Короната ме дръпна
назад като риба, хваната на примамка. – Хартман поклати глава на
собствената си глупост. – Трябваше да я взема. Не можех да я оставя
на Бодо. Този момент на алчност почти ме погуби. Още един откос и
вратата беше на трески, а Бодо се втурна вътре като ангел на
смъртта, какъвто си и беше. Вдигна оръжието и стреля, но секунда
по-късно му свършиха куршумите. На Бърни Хартман не му
трябваше втора покана, метна се през прозореца, а край него валяха
натрошени стъкла и...
— Почакайте малко! – прекъсна го Дани. – Оставили сте
Короната там? В такъв случай, кога сте се опитали да я продадете?
— Значи и за това знаете, а? – Бърни я стрелна с лукав поглед. –
Вие сте много умна дама, детективе.
— Точно така, господин Бърни. Умна дама и детектив, който все
още иска отговор.
Старецът сви рамене.
— Ами, паметта май леко ми изневерява. Така става, като
остарее човек колкото мен. Може би нещата не са се развили
толкова бързо. Може би съм отскочил до един бижутерски магазин
отсреща. Ставаше въпрос за злато на стойност хиляди марки не
можех просто да го зарежа ей така, нали? Само че копелето ме
замота. Каза да се върна по-късно, но знаех, че ми подготвя капан.
— Добре, значи се върнахте в къщата и Ритер нахлу вътре. После
какво стана?
— Както ви казах: директно през прозореца. Смърт или слава.
Имах късмет. Приземих се върху купчина строителен пясък. Станах,
проверих дали диамантът е още в джоба ми и се втурнах към най-
близката алея. Точно тогава ме простреля, Бодо Ритер ме простреля
в задника.
Вече се беше стъмнило и един от близнаците влезе в стаята, за
да натисне копче, което автоматично спусна завесите и включи
осветлението на тавана.
— Ще вечеряме в стаята с прозорците, Матиас – даде
инструкции Бърни Хартман. – Имате ли предпочитания?
Вегетарианци ли сте? – попита след това гостите си с
подигравателна усмивка.
Джейми и Дани поклатиха глави.
— Телешкото тогава – каза Хартман. – И една бутилка
„Монтраше" от деветдесет и шеста, сложи и още една да се изстудява
в лед.
Стаята с прозорците се оказа точно това, което подсказваше
името й, и потвърди подозренията на Джейми. Домът на Бърни
Хартман бе огромна къща, вградена в нисък хълм с изглед към
източния бряг на езерото.
— Най-добре да изгася лампите – заяви домакинът.
През следващите пет минути всички мълчаливо се дивяха на
тъмнеещата водна шир, докато хоризонтално стелещото се мъгляво
сияние от другата страна се превърна в милион блещукащи искри,
които обгръщаха насрещния хълм и покриваха повърхността на
езерото с трепкащи ленти в червено и розово, портокалово и жълто,
лилаво и синьо. Вечерята дойде, а с нея и най-доброто бяло вино, което някога бяха опитвали. Джейми направи комплимент на Бърни
и съсухреният старец се ухили.
— Можете да благодарите на Бодо Ритер и Хайнрих Химлер за
виното.
Недоумението им очевидно му достави удоволствие и той
продължи с историята си, само дето и двамата му гости забелязаха,