харесаха, в куфар и го пренесох през улицата до друга швейцарска
банка, в която си отворих сметка под ново име. Бодо Ритер плати за
това – старецът махна с ръка по посока на панорамния прозорец, –
както и за къщата ми в Бостън и вилата в Южна Франция. Плати и
за създаването на фирмата ми за консултации по сигурността и
компанията ми за производство на сейфове, където работех, преди
да се пенсионирам. Изглеждате скептичен, млади човече. Може би
си мислите, че старият Бърни е съвсем изперкал?
— Просто ми изглежда твърде лесно.
— О, наистина беше лесно! Швейцарските ни приятели бяха
забележително услужливи. В края на краищата това е просто бизнес,
а те са толкова добри в бизнеса. Не бих се изненадал, ако сметката на
СС все още съществува. Ако мислите, че се шегувам, просто
погледнете във вестниците. Преди няма и две години прокурор от
Женева работел по случай за пране на пари. Отворил трезор в
Цюрхер Кантоналбанк и открил четиринайсет картини на Моне,
Реноар и Писаро вътре. Депозитът бил на името на Бруно Лозеарт
дилър, който някога бил част от операцията на Гьоринг. След края
на войната от досието му били изчистени всички престъпления и
той продължил да работи като търговец. Кой знае колко картини е
имало в трезора, когато го е отворил за първи път.
— Значи сте натрупали богатството си от пари и картини, взети
от евреите?
— Не пилейте гнева или отвращението си по мен, детектив
Фишер. През последните години натрупах отвращение към самия
себе си, достатъчно за сто живота. Пък и – старецът се усмихна –
тази стара набръчкана плът е твърда като кожата на носорог. Ще ви
е нужно нещо много по-силно, за да ме нараните.
— В такъв случай ще проявя същата откровеност, господин
Хартман. Не сме дошли тук, за да слушаме житейската ви история, колкото и да е интересна. Дойдохме, за да разберем какво се е
случило с Окото на Изида. Може би е време да спрете да отлагате и
просто да ни кажете.
Бърни Хартман кимна, явно беше взел решение.
— Разбира се, но аз съм стар човек, а става късно. Моля, останете
у дома за през нощта. Имаме достатъчно място и под този покрив ще
бъдете в пълна безопасност. След закуска ще ви разкажа всичко.
Обещавам. Има само едно нещо, което искам в замяна.
— Какво е то? – предпазливо попита Джейми.
— Ако Бодо Ритер е жив, убийте го. Ако е мъртъв, намерете гроба
му и пронижете с кол черното му сърце.
XXXIII
Паул Дорнбергер скочи от стълбицата на частния самолет,
кацнал на летището в Цюрих, и тръгна бързо през площадката към
чакащата го кола. След като влезе в лъскавия черен джип с марка
„Мерцедес“, мина направо на въпроса:
— Всичко готово ли е, Сергей?
— Още не, сър. – Мъжът до него трепна при дивата ярост в очите
на Дорнбергер. – Възникнаха усложнения. Къщата се намира на
тясна ивица земя между крайезерния път и Цюрихзее. Откъм сушата
постройката е оградена със стени от всички страни и се наблюдава от
охранителни камери. Трябва да приемем, че те се следят двайсет и
четири часа в денонощието. Като се има предвид областта, в която е
експерт мишената, трябва да се подготвим и за допълнителни мерки
за сигурност на самия терен. Всичко това не би имало значение, ако
наблизо имаше подходящо място, което да използваме като база за
изненадваща атака. Само че брегът на езерото е гъсто населен и
няма възможност да заемем съседен имот, който да ни свърши
работа. Ще ни забележат още преди да се доближим до оградата, да
не говорим за къщата.
Дорнбергер слушаше с нарастващ гняв. Подобно на екипа по
сигурността на Олег Самсонов, и тези мъже до един бяха бивши
войници от специалните части, но приликите свършваха дотук.
Дорнбергер работеше с наемници на свободна практика, руснаци и
източноевропейци, които наемаше от мисия до мисия. Плащаше за
това от специален фонд, който бе създал през годините и до който
единствено той имаше достъп. Тези хора бяха професионалисти,
трябваше да предоставят решения, а не да хленчат за проблемите си!
— Искам да видя сам.
Пътуваха трийсет минути през града и още двайсет, за да
стигнат до имота, който се намираше по средата на дългото трийсет
и два километра източно крайбрежие на езерото. Достатъчно бе да
минат веднъж покрай него, за да се потвърдят думите на руснака.