Нападението трябваше да стане през нощта, а още при първия знак
за спиращ автомобил там алармата щеше да се задейства. В радиус
от километър и половина нямаше прикрито място за паркиране.
Независимо от великолепието и грандиозните размери на къщата и
на тези около нея районът бе силно застроен – имаше жилища, магазини и фабрики край пътя, като без съмнение всички те
разполагаха със собствени мерки за сигурност и камери за
видеонаблюдение.
— Ако можете да ни отпуснете още четирийсет и осем часа, за да
проведем както трябва разузнаването.
— Не.
Сергей кимна и гласът му възвърна увереността си.
— В такъв случай единствената ни възможност е да нахлуем
откъм езерото. Две щурмови лодки с четирима мъже във всяка - по
наша преценка екипът на охраната се състои от не повече от
четирима души. Влизаме тихо и акостираме сред дърветата край
езерото. Предлагам да е на разсъмване, по това време на годината и
денонощието над водата пада гъста мъгла. Приближаваме към
къщата
крадешком,
пътем
отстраняваме
всеки,
който
се
съпротивлява, а след като стигнем до сградата, нахлуваме мощно,
без да спираме за нищо.
— Нали разбрахте, че искам стареца жив?
— Да, сър, всички са наясно. Ами останалите?
— Избийте ги. Не искам свидетели. – Синклер и жената бяха
изпълнили ролята си: отведоха Сергей до къщата. Повече не му бяха
необходими. Във всеки случай беше само въпрос на време. Вече бе
научил самоличността на Хартман от документалната следа, която
старият глупак бе оставил при даренията, направени за евреите и за
семейството му. – А оттеглянето?
— При изходната фаза на операцията планираме да се отправим
към противоположния бряг на езерото. Там има подходяща за
кацане площ, която не се наблюдава сериозно. Намира се на място,
наречено Фордер Ау, точно срещу къщата на мишената. Ще потопим
лодките и ще се върнем поотделно до наетото жилище.
Паул Дорнбергер се усмихна за първи път, откакто кацна в
Цюрих. Толкова близо беше след двайсет години търсене. В
миналото се притесняваше, че старецът може да е умрял и следата
да е изстинала, но сега почти усещаше миризмата на страх, която се
носеше от Бернт Хартман. Паричните преводи за семействата от Ню
Йорк и Лондон бяха началото на дълга документална диря.
Проучването показа отначало десетки, а после стотици редовни
плащания към еврейски организации за подпомагане на оцелели от
тъй наречения холокост. Не холокост, баща му би го нарекъл
„разплата “. Една от вноските бе отвела Паул от корпорация за
производство на сейфове в Съединените щати до малко дружество
със седалище в Цюрих Швейцария. След това всичко беше въпрос на
пари.
„Хартман е мек – казваше баща му. – той няма нашата силна
воля. Ще се разкрие.“
И ето че се случи!
Двайсет години. Паул можеше да почака още дванайсет часа.
— Влизаме в зори.
XXXIV
По-късно, след като си легнаха, двамата се опитаха да осмислят
деня. Усещането напомняше на Джейми за карането на блъскащи се
колички в лунапарка от ученическите му години – непрекъснато
въртене и друсане, размазани лица и противен сладникав аромат на
захарен памук и карамелизирани ябълки.
— Какво мислиш за стареца? – Дани се обърна с лице към него и
малките й гърди надникнаха изпод завивките. – Аз смятам, че
Бърни Хартман би накарал Пинокио да се поизпоти на конкурс за
по-голяма лъжа. Известно време се чудех защо носът му не пораства.
Цялата тази сълзлива история за баща му, дето уж работел с
комунистите. Предполагам, че е бил професионален престъпник,
който е предал приятелите си, когато са го заловили, и доброволно е
приел да направи всичко, за да се измъкне от концентрационния
лагер.
— Не можеш да го виниш за това.
— Не, но се чудя доколко можем да му вярваме.
Джейми се замисли отново над изповедта на Хартман.
— Права си, в историята му имаше повече дупки, отколкото в
буца швейцарско сирене. Имам чувството, че нашият приятел Бърни
защитава представата за себе си, която си е създал след войната.
Сигурно през онези три години с Geistjaeger 88 са се случили много
лоши неща, но Бърни иска да вярваме, че е бил просто наблюдател,
когато се е проливала кръв. Истината е, че ако не е бил готов да