нахлузи някому примката или да дръпне спусъка, не би оцелял и пет
минути в СС. Странното е, че поне по отношение на важните неща
му вярвам.
Тя кимна и малките й гърди потрепнаха подканващо. Джейми
посегна разсеяно да погали едната, но Дани го плесна през ръката.
— Не и докато разсъждавам, Шерлок. Всичко започва да
придобива смисъл. Короната на Изида е съществувала. Ритер или
Дорнбергер.
— Каза ни истината за Ритер, убеден съм в това.
— Добре, Ритер тогава. Короната е у Ритер, а Окото – у Бърни
Хартман. Мъртвото дете на Вилхелмщрасе е доказателство, макар и
косвено, че един от тях вероятно Ритер, е повярвал в тези глупости
за силата на Короната. Шейсет и няколко години по-късно някой
започва да избива хора, които може би знаят, а може би не,
местонахождението на Бърни, но първо ги подлага на ужасни
мъчения, за да им окаже натиск. Което ми подсказва, че Бодо
Ритер... – Дани видя, че Джейми поклаща глава. – Добре де,
признавам, че е малко вероятно, но можем ли наистина да
изключим възможността, без да сме убедени в противното? Бодо
Ритер или някой друг, свързан с него, се опитва да събере Короната
на Изида с Окото. Всичко това показва, че пътуването ми дотук си
заслужава, и ме кара да изпитвам малко по-голям оптимизъм, че ще
вкарам този човек зад решетките за дълго, дълго време.
— Защо сега?
— Защо сега ли?
— Да, защо на човека, у когото е Короната на Изида, са му
трябвали над шейсет години да реши, че трябва да я събере с Окото?
— Елементарно, Шерлок. – Дани се сгуши по-близо и постави
ръката му върху гърдите си, където се намираше преди малко. –
Понеже Бодо Ритер умира и си мисли, че само Короната на Изида
може да го спаси.
Навън все още бе тъмно, когато чуха тихо почукване на вратата.
Джейми светна нощната лампа и наметна хавлиения халат, който бе
намерил в гардероба. Когато отвори вратата, на прага стоеше Бърни
Хартман. Беше напълно облечен и се хилеше като злостно духче.
— Не се нуждая от повече от четири часа сън, господин Синклер
– старческа привилегия или може би проклятие. Обичам да ставам
приблизително по това време и да наблюдавам изгрева над езерото,
докато закусвам. Помислих си, че вие двамата може да искате да
хапнете с мен и да си довърша разказа. Да кажем, след двайсет
минути?
— Надявам се, че харесвате яйца по бенедиктински?
Швейцарците смятат, че чай, хляб и масло са достатъчни сутрин. В
Щатите се научих да започвам деня си с нещо малко по-засищащо.
Все още не се беше развиделяло, така че първоначално в
панорамния
прозорец
виждаха
единствено
собствените
си
отражения, но постепенно Джейми различи матовата оловна сивота
отвъд стъклото, която изсветляваше с всяка изминала минута.
Бърни Хартман дояде яйцата и шунката и избърса устните си със
салфетка. Матиас – или може би брат му – отнесе чиниите и донесе
нова кана кафе.
— Швейцарците може и да не разбират от закуски, но правят
чудесно кафе! И така, докъде стигнах с разказа си снощи?
Дани потисна прозявката си, с което си спечели остър поглед от
дребния мъж. Джейми се ухили.
— Бодо Ритер тъкмо ви беше прострелял в задника.
— Точно така, приземих се на онази купчина пясък и тъкмо се
насочвах към хълмовете, когато усетих, че по лявата буза на дупето
ме жилва нещо. Все още имам белег, ако проявявате интерес.
Дани си представи нещо бледо, мършаво и набръчкано и се
зарадва, че е приключила със закуската си.
— Не, благодаря – учтиво отказа.
— Вие губите.
С шеговита искрица в погледа Бърни поднови разказа си, като го
прекъсваше от време на време с неприятни изблици на смях.
— За щастие, куршумът само ме беше одраскал, но пък може би
ми спаси живота. Руснаците решиха, че е безумно смешно. И така, ето ме мен, по-богат, отколкото някога съм бил, и с дупка на
задника. Вървя си из улиците на Берлин в есесовска униформа и се
опитвам да избегна сто хиляди червеноармейски фронтоваци, които
с радост биха пробили още една дупка в мен, само че този път в
главата. Имах пистолет, но не и пушка, а и каква ли работа щеше да
ми свърши тя? Танков огън раздираше въздуха, минохвъргачки
обстрелваха улиците, далекобойна артилерия със снаряди с
размерите на лека кола сриваше със земята цели сгради. Ивановците