си пробиваха с бой път към центъра улица по улица, къща по къща,
стая по стая, а нашите момчета защитаваха всяка изба и всеки таван
с картечници, пушки, противотанково оръжие „Панцерфауст“ –
дяволска симфония на внезапната смърт. И Бърни Хартман беше
приклещен между всичко това. Къде да отида? Единствената ми
мисъл беше: ,.На запад“. Ако имаше изход от Берлин, той беше на
запад. Първото, което направих, бе да се отърва от есесовското сиво.
Стигнах до един ъгъл, където някакво хлапе стоеше като истукано и
се взираше в мен. Чак когато го погледнах отново, видях дупката под
дясното му око. Би трябвало да е на училище, каква работа имаше да
наднича иззад ъгли в разгара на битката?! По онова време идиотите,
които командваха, набираха дванайсет-тринайсетгодишни за
войници. Е, това момче беше мъртво и вече не се нуждаеше от
своята зелена униформа на гражданската милиция. На децата
даваха униформи с нормални размери и те просто навиваха
ръкавите и крачолите – един размер бе подходящ за всички. И така,
Бърни Хартман беше само на крачка от това да стане отново
цивилен. Опитвах се да се добера до Зоологическата градина, защото
смятах, че мога да се скрия там, докато падне мрак. Така щях да
имам по-голям шанс да се измъкна към Цосен. Напоследък бях чул,
че все още успяват да удържат отбранителната кула. Колкото по на
запад
отивах
обаче,
толкова
повече
руснаци
засичах.
Лайнянокафяви униформи и изстрели ме приветстваха на всеки
ъгъл. Както и да го погледне човек, Бърни беше в беда. Мисля, че се
разплаках. Наистина се разревах, по дяволите! Когато падна нощ,
открих дупка от снаряд в двора на жилищен блок. Късметът ми
свършваше и нямах много възможности. Единственият шанс да се
измъкна жив беше да рискувам и да се предам. – Хартман замълча и
избърса очите си с кърпичка. – Е, Бърни бе попадал в много лоши
ситуации, но никога преди не се беше оказвал толкова близо до
отчаянието. Онзи диамант струваше толкова мангизи, че щяха да ми
стигнат за десет живота, но ако не се предадях, нямаше да имам
право и на един живот. Ако пък се предадях с него, някое друго
копеле щеше да ми го вземе. Единственото, което можех да направя,
беше да го скрия някъде и да се надявам, че ще получа възможност
да се върна за него. Може би щяха да ме пуснат – все пак бях само
хлапе, нали? Но дълбоко в себе си знаех, че няма да стане. Чувал бях
всичко за лагерите и солните мини. Сибир, ето ме, идвам! Само дето
няма да се върна.
В това време тъмнината отвън бе избледняла до калаеното сиво
на стара пепел. Бърни се надигна от стола си и приглуши
осветлението.
— Това ще ви хареса! – обеща им.
— Значи сте заровили Окото на Изида в Берлин и никога не сте
се върнати да го вземете? – Разочарованието в гласа на Дани бе
очевидно.
–
Все
още
лежи
там,
погребано
под
някоя
административна сграда от времето на ГДР или под нечия веранда,
така ли?
Бърни не обърна внимание на неизказания укор и се върна на
мястото си с гръб към вратата и лице към прозореца.
— Човек не знаеше какво ще се случи, когато се предаде.
Понякога направо те застрелваха, защото нямаха представа какво да
правят с теб. Друг път ти задаваха въпроси и те гръмваха, след като
си изпееш всичко. Ако нямаш късмет, можеше да те ритат до смърт
или да ти разбият главата с приклад на пушка. Руснаците бяха много
непредсказуеми. Можеше първо да ти дадат водка и да се хилят с
теб, а след това да те застрелят, защото им е доскучало. А не беше
добра идея да се предадеш на жена войник, ако разбирате какво
искам да кажа.
Джейми май го разбираше, но не искаше да мисли много-много
по въпроса, така че просто кимна.
— Както и да е, ето ме и мен, малко оставаше да се насера от
страх, докато вървях към онзи пункт с вдигнати ръце. Видях офицер
със сини пагони и неколцина мъже – дрипави и мръсни, с уморени
безжизнени очи. Насочиха към мен поне дузина пушки. Изправиха
ме до стената, претърсиха ме и ме цапардосаха на няколко пъти само
за забавлението. Накрая офицерът ги отпрати и взе да ме разпитва
на доста добър немски предвид обстоятелствата: ,.Къде твое
подразделение? Наоколо има танкове? Колко далеч Голямата
къща?" Голямата къща наричаха Райхстага. Казах му всичко, което