съзнание около час по-късно, лицето ми беше залепнало за камъка
от засъхналата кръв. Руснакът сигурно е дошъл да ме довърши,
просто беше такъв човек, но когато е видял в какво състояние е
главата ми, сигурно е решил, че не си струва да хаби куршум. Оказа
се обаче, че с мен е станала любопитна балистична неразбория.
Носех кожена торбичка за боеприпаси на колан, който минаваше
през центъра на гърба, дори не знаех, че има катарама, но именно тя
беше отклонила куршума. Той проникнал през кожата ми, но не и в
костите; стрелнал се нагоре по гърба ми, като пътем отчупвал
късчета от ребрата, преди да избухне в огромна скапана дупка в
точката между шията и рамото ми. Дупка, от която изскочило
голямо парче кървава плът и се залепило за основата на черепа ми.
Руснакът вероятно е решил, че се е прицелил малко по-високо, но
така или иначе, резултатът бе налице. Бърни беше обречен. Ръката
ми беше безполезна, кръв шуртеше отвсякъде, а аз се скитах като в
кошмар през горящия Берлин. По някакво чудо получих помощ
точно когато имах най-много нужда от нея, и по някакво още по-
голямо чудо оцелях. И така, вече знаете историята за живота и
смъртта на Бернт Хартман. Ах, точно навреме!
Старецът се приближи до прозореца, където лъчите на
изгряващото слънце тъкмо докосваха върха на ниските планини от
другата страна на езерото. Докато той и гостите му наблюдаваха
изгрева, земята сякаш ги приветстваше, а склонът се обля в смесица
от всевъзможни нюанси на зеленото и кафявото. Но всъщност
езерото привлече погледите им.
— Да – подкани ги Бърни Хартман. – Наслаждавайте се!
Наблюдаваха естествен метеорологичен феномен, при който
цялата повърхност на водата се покриваше с килим от млечна мъгла,
дебел два метра. Докато тримата се взираха в него, слънчевите лъчи
го пронизаха и го превърнаха в лента от разтопено злато, подобна на
центъра на вулкан или сърцето на бушуващ пъкъл. Цветовете му
непрекъснато се променяха по начин, на който никой художник не
би могъл да подражава.
Дани ахна и Бърни Хартман й каза:
— Да, един спектакъл, който само бог може да създаде, и то от
най-простите елементи: светлина и въздух.
Ниско
жужене
прекъсна
мълчанието.
Бърни
издаде
неодобрителен звук.
— Рибари. Като че ли някой може да лови риба в мъглата!
След това старецът мълча в продължение на доста време.
Джейми се опита да скрие разочарованието си, докато се приготвяха
да си тръгват, но Бърни Хартман се обърна към него:
— Смъртта ви доведе тук и, изглежда, възможността да умра ви
засяга, господин Синклер. Но няма нужда да се страхувате за мен.
Изживях цял един живот, който трябваше да приключи преди
шейсет години. Всяка секунда, изживяна оттогава, бе открадната от
бога, а като крадец аз намирам това за доста удовлетворяващо. От
друга страна, вие трябва да знаете с какво си имате работа. Мислите
за Бодо Ритер или за онзи, който извършва тези убийства, като за
човек, но грешите. Бодо Ритер беше въплъщение на дявола и
създанията му едва ли са по-различни. Нека ви разкажа една
последна история. Посетихме концентрационен лагер, „Дахау",
струва ми се. Случвало се беше десетки пъти преди. Стотици. –
Тонът му беше сух и прозаичен, сякаш само ако се дистанцираше от
темата, можеше да я облече в думи. – Разпитвахме еврейско
семейство, някакъв колекционер. За реликва или кой знае какво,
Друго Копие на съдбата или пък говореща Тора. Каквото и да беше,
вече не бе у тях, но Бодо Ритер не повярва в това. Закачаше се с
децата. Каза на семейството: „Да отидем на разходка. До пещите“, –
Хартман вече едвам успяваше да изрече думите, оковани като в
железни окови. – „Къде е?“ попита. „Не знам", отвърна бащата.
Ритър се усмихваше, когато грабна момчето и го хвърли живо в
пещта. Просто дете, може би петгодишно. Слушали ли сте как някой
изгаря жив? Започваш да мразиш бога, че не те е оглушил. После
Ритер хвана момичето. – В очите на стареца се промъкна объркване,
когато из къщата зазвуча пронизителна аларма. – Какво?
XXXV
Сякаш се движеха през море от злато. Озарената от слънцето
мъгла се вихреше около двете щурмови лодки „Зодиак“, докато те се
плъзгаха безшумно по водата. Акостираха с меко тупване в чакъла, който покриваше брега на езерото. Мигновено по двама от