четиримата мъже на всяка от надуваемите лодки изскочиха от тях,
за да формират защитен периметър, докато другите привързваха
лодките и сваляха екипировката на брега. Носеха черни скиорски
маски и гащеризони и всеки разполагаше с картечен пистолет
Хеклер и Кох“ МР-7 със заглушител, зареден с трийсет патрона плюс
четири резервни пълнителя. МР-7 превъзхождаше МР-5 с това, че
изстреляните от него патрони можеха да пробият бронежилетка.
Паул Дорнбергер бе станал свидетел на чудотворното възкресение
на Джейми Синклер и си бе взел поука от него. Веднъж свалени,
бодигардовете на Бернт Хартман щяха да си останат мъртви.
От мъглата се появи призрачна фигура.
— Един охранител отвън – прошепна Сергей. – Застанал е на два
метра вляво от вратата.
Дорнбергер кимна и сигнализира с ръка да го последва един
човек, а останалите се подготвиха да нахлуят в къщата, след като им
открият път. Планът на къщата бе като гравиран в ума на Паул, така
че той се насочи надясно. Придвижваше се ниско приведен по
крайбрежието на езерото, след което рязко зави наляво покрай една
лятна къща със заковани с летви врати и прозорци. Спря до ъгъла на
главната сграда, от лявата страна на бодигарда. Един пазач –
небрежно, направо немарливо. Хартман явно бе прекарал в това
префинено швейцарско убежище толкова дълго време, че вече не
възприемаше на сериозно сигурността си. Един човек бе нужен да
отвлече вниманието на пазача и един да го неутрализира. С лявата
си ръка Паул направи жест на партньора си да продължава напред.
После бързо се придвижи по протежение на стената към вратата.
Тих звук привлече вниманието на пазача. Мъжът беше просто сянка
в мъглата, но Дорнбергер забеляза дулото на автоматично оръжие,
което се повдигна така, че да покрива зоната на градината по посока
брега на езерото. Бързо и безшумно направи две крачки напред и
прехвърли примката от стоманена струна за пиано през главата на
пазача. Натегна дървените щифтове и мъжът изпусна оръжието си, после започна безсилно да драска с нокти по ужасното стоманено
менгеме, което прекъсна моментално трахеята и смаза ларинкса му.
Сега усещаше как се впива в плътта му. Дорнбергер можеше да
приключи агонията му с едно дръпване, но това не беше неговият
начин. Обичаше да усеща как жертвата му се бори – досущ като
риба, която се мята на края на кордата, блъска се и се дърпа, но е
изцяло зависима от милостта на мъчителя си. Знаеше, че това е
слабост, че единственият начин да премахне вината си е да се
накаже за нея, когато се върне в Лондон. В момента обаче от
значение бе само животът, който бавно гаснеше под ръцете му, и
тихото задавено клокочене, докато телта прерязваше трахеята.
„Внимателно. Внимателно. Прилагай точно толкова натиск, че
сънната артерия да остане незасегната. Иначе би било твърде бързо.
Твърде голяма свинщина.“ Съвсем скоро щеше да се случи, така или
иначе – мъжът започваше да приритва, а и от него се носеше меката
воня на празнещи се черва. Изненадващо рязко пазачът отпусна
глава напред, но Дорнбергер задържа натиска, за да бъде напълно
уверен, и едва тогава позволи на тялото да се свлече на земята.
Освободи примката, избърса жицата с кърпа и внимателно я нави,
преди да я прибере отново в специално изработения джоб на
гащеризона си. Обърна се и установи, че другият мъж се взира в него
изпод тъмната маска. Какво прочете в очите му? Смесица от страх и
недоумение, но дали не откри и нотка на презрение? Щеше да се
занимае с това по-късно. За момента Паул изсвири тихо, с което
задейства щурмовия екип. Почти в същия миг се чу пронизителна
аларма. Значи старецът не беше чак толкова небрежен в края на
краищата. Някой беше закачил с крак инфрачервен охранителен
лъч. Паул се беше надявал да нахлуят тихомълком – така би било
по-чисто, но сега вече нямаше значение.
— Взривете вратата! – нареди.
Дорнбергер прехвърли плана на къщата в главата си. От другата
страна на вратата беше градинската стая – къщичка с бар и
съблекални за гостите, които искаха да плуват в езерото. Вдясно бяха
стълбите, които водеха до основните етажи на къщата. Сергей се