въздуха, но после погледна нагоре и съзря само прелитаща чайка.
Обърна се към Дани и видя, че по бузите й се стичат сълзи.
Притиснаха се един към друг и Джейми вкуси солта по устните й:
— Ако продължим да се мотаем наоколо, ще се наложи да
обясняваме това – промълви възможно най-внимателно той. – Ще
ни държат в продължение на дни, може би дори седмици, а когато се
измъкнем, онези момчета от Цюрих ще ни чакат.
— А може би така е най-добре. – Дани потисна напиращо
ридание. – Почти сигурно е, че мъжете, които нападнаха Бърни, са
същите, които са убили двете семейства в Ню Йорк и Лондон. Ако
можем да убедим швейцарските власти.
Джейми поклати глава.
— Видя с каква огнева мощ разполагат. Ако искат да ни
застрелят, ще го направят. И няма да се притесняват кого още ще
улучат в това време. Единственият ни шанс е да се борим с тях на
собствена територия и във време, което сами изберем. Вече умряха
достатъчно хора. Мисля, че трябва да си тръгнем. Да се държим като
двойка, която се е изгубила, и все ще намерим автобус или такси.
Дани избърса очи с ръкав. Планът му не беше кой знае какъв, но
поне за момента тя не можеше да измисли по-добър.
— Добре. Нищо не свързва Джейми Синклер и Дани Фишер със
самолета. Ще минат дни, преди властите да разберат защо в чесната
има само едно парче въглен. Можем да се върнем в Лондон. Да се
прегрупираме.
— Не в Лондон.
— Но ти каза...
— Знам, но мисля, че получих едно от онези прозрения, за които
спомена Бърни. За какво е всичко това?
— За Короната на Изида – отвърна без колебание Дани.
Джейми поклати глава.
— Короната е нищо без Окото. Ключът е в него. А какво
представлява Окото?
— Диамант – отвърна, а в очите й проблесна раздразнение.
— Точно така! А ако искаш да научиш нещо за диамант, отиваш
при експертите!
— Не мислиш ли, че противниците ни вече са го направили?
— Да – призна Джейми. – Но може би не разполагат с достъп до
експертите, до които мога да стигна аз.
— Е, къде отиваме тогава?
— Как къде? В диамантената столица на света. Антверпен!
XXXVII
Човекът, който наричаше себе си Макс Дорнбергер, изпита
добре познат пристъп на паника. Страхът се надигна от стомаха му и
изпълни гърдите като ледена вода, смаза дробовете и затрудни
дишането. Проправи си със сила път в гърлото и се стрелна нагоре
по нервите на лицето му, нахлу в мозъка и стисна черепа му в ужасно
студено менгеме. Главата му като че ли щеше да се пръсне.
Дорнбергер искаше да изкрещи, но знаеше, че никой няма да го чуе
в бялата пустиня, в която се бе превърнало неговото съществуване.
Той кървеше до смърт. Кървеше време.
Някъде в главата му безмилостно тиктакаше часовник.
Откъсваха се страници на календар. Можеше да предскаже всяка от
фазите на Луната, сякаш Изида ги нашепваше в ухото му. „Десет дни
– казваше богинята. – Имаш десет дни, преди да изискам плащане.“
Цената за това, което му бе дала, наистина беше ужасна. Какво
знаеха за болката всички онези, които бе пратил в ада? Усещаше, че
те се събират на прага на отвъдното и го чакат, за да получат
възмездие. Припомни си предсмъртните думи на онзи жрец:
„Проклет бъди с дара на дългия живот". Сега разбираше. Ако Окото
не се върнеше при Короната на Изида до следващото новолуние.
Дорнбергер щеше да я е предал. Щеше да му се наложи да заплати
дара, който бе получил, хилядократно – с изтезания и психическо
мъчение. Щеше да умре хиляди пъти. И всяка следваща смърт щеше
да е по-болезнена от предишната. Дълбоко в разпокъсаното му
съзнание детски глас му казваше да бяга, но Дорнбергер знаеше, че
няма къде да иде. Окото бе единствената му надежда. Трябваше да се
довери на сина, когото бе създал по свой образ и подобие.
И все пак дори мисълта за това го караше да се съмнява. Защото
в дълбините на съня си усещаше тъмно присъствие, което
събуждаше друг вид страх у него. Затъмнена стая. Плясък на кожен
колан върху плът. Остри, изгарящи изблици на болка. И
непрекъснато повтаряни думи. Защо не можеше да си ги спомни?
Защо спомените будеха само емоции и усещания, и частични образи,
които той се бореше да проумее? Медал – лъскав и ярък, окачен на
униформа в прускосиньо. Позлатени орли проблясваха между
разперени ъгли на малтийски кръст. Човек, чиято кожа бе покрита