а може би и ти ще спечелиш нещо от срещата ни.
Розентал натисна бутон на облегалката на стола си и след
минута икономката се появи с поднос, на който имаше гарафа и три
ниски кристални чаши. Старецът я отпрати с махване на ръка и
щедро наля в чашите искрящ кехлибар.
— Заповядайте – каза. – Седемнайсетгодишният сингъл малц не
е порок, а чисто удоволствие! Цял живот ще съжалявате, ако не
опитате това уиски. То се дестилира на брега на река, където някога
ловях сьомга, и всяка глътка ми носи спомени.
Тримата отпиха и се облегнаха назад, докато наситеното
златисто питие се разливаше в тях. Леон Розентал изпусна дълбока
въздишка.
— А сега, Джейми, ще бъдеш ли така добър да ми разкажеш за
бункера и това, което си открил там?
През последната година Джейми бе разказвал историята
толкова пъти, че с лекота изпълни искането на стареца. Пропусна
въоръжените с картечници неонацисти, които ги преследваха из
планината Харц, и наблегна на това как той и Сара Грант разгадаха
указанията в дневника на дядо му и откриха водопада, зад който се
криеше тайният вход на бункера. Розентал се облегна назад и
затвори очи, докато разказът на британеца го водеше в мрака, а
после из бетонения тунел, в който се намираха офисите и
лабораториите на изследователския център на Валтер Бром.
Джейми предположи, че подобно на всички останали, които го бяха
молили да разкаже историята, белгиецът се интересува само от
картината на Рафаело, направила бункера известен, затова спря с
нея. Но Розентал отвори очи и ги прикова в него:
— Продължи, моля те. Не пропускай нито подробност.
Металното стълбище и дългите отекващи коридори. Големите
стоманени врати, усукани и разкривени от мощната експлозия,
която е имала за цел да заличи целия комплекс. Отвъд тях –
огромно помещение с размерите на футболно игрище и
техническото оборудване на Бром. Сега Джейми вече трябваше да
разкаже за гонитбата, която го бе отвела там. Розентал дишаше
накъсано и започна да хрипти. Джейми се поколеба за миг от страх
за здравето на стареца, но белгиецът му махна с ръка да продължи.
— Зад вратата открихме останките на триста учени и роби, убити
на работното място.
Продължи нататък, като заразказва за бягството от бункера, но
Леон Розентал вдигна ръка, без да отваря очи.
— Не ме щадете, господин Синклер, умолявам ви. Искам да чуя
всеки детайл, който си спомняте.
Джейми погледна озадачено Дани Фишер. Да си спомня ли? Та
той бе прекарал последната година в опити да забрави завареното в
онази зала. Море от кости. Мъже и жени с разкривени в агония тела
или просто купища бяло: неразпознаваеми останки. И точно до
вратата – девойката. Мълчаливият писък на изтерзаното безоко
лице и назъбената дупка в черепа й – ясно доказателство за това как
е угаснал животът й. Джейми бе протегнал ръка да докосне рамото
й.
— Опиши ми я. – Леон Розентал произнесе думите яростно,
дивашки.
Как да опишеш скелет с дупка на мястото, където е било лицето?
— Имаше дълги пръсти. Като на пианистка. – В ума му се появи
образ на момиче. – Беше висока и крехка, изящна. Носеше сива
раирана рокля.
Розентал подсмръкна.
— Да, биха я накарали да го направи.
Старецът обърна инвалидния си стол и го придвижи обратно в
стаята до голямо бюро. Отвори чекмедже и извади от него малък къс
хартия. За момент го задържа в ръце, само го гледаше, отпуснал
рамене, сякаш бе още по-възрастен от годините си. Когато се върна
на терасата, връчи на Джейми стара фотография.
— Моята Хана.
Отначало името не му говореше нищо, но след това видя лицето
й. Младо момиче с почти неземна хубост. Сериозно на снимката, но
с весела искра в погледа, която караше човек да се чуди колко ли е
красиво, когато се усмихне. Джейми внезапно се върна обратно на
задната седалка на колата на Лоте Мюлер по пътя към бункера и
гласът на германската полицайка отекна в ушите му: „Една от
жертвите е неговата племенница Хана Шулман лабораторен техник.
Работила е в тясно сътрудничество с него. Била е на деветнайсет“. На
снимката, която бе видял преди година, момичето се усмихваше.
— Хана работеше с чичо си Авраам по ядрената им програма.
Исках да се махне оттам, да дойде с мен в Белгия, но тя отказа да го
остави. Не би оцелял без нея, така ми каза. Когато спря да отговаря