надминава по големина и блясък и най-големия прозрачен диамант
с форма на сълза, който светът някога е виждал! Докато беше
изложен в Лондон, въпросният камък бе застрахован за 100
милиона паунда, което бе малка част от стойността му. В парично
изражение моят диамант би струвал десет пъти повече.
— Тогава човекът, който го притежава, трябва да е много богат?
Леон Розентал се обърна към Джейми и сви рамене.
— Той ценеше камъка само заради сантименталната му
стойност. Бил подарък от баща му, доколкото разбрах. Може би е
останал от царско време и ако се извади на показ, би станал обект на
спор с оцелелите наследници на Романови. Кой знае? Разбира се –
той отвори вестника пред себе си и прелисти страниците. – в Русия
днес има много богати хора. Погледнете този, например! – Посочи
снимка на мъж, който слизаше от огромна яхта. – Заради хора като
него на богаташите им излиза лоша слава. – Джейми проточи врат,
за да види името, и Леон дръпна вестника с многозначителна
усмивка. – За разлика от господина, който ме покани в Санкт
Петербург.
— Той да не направи онова, което си мисля? – попита Дани,
когато с Джейми седнаха на задната седалка на таксито и поеха
обратно към хотела.
— Май да. Поведе ни за носа и ни изпързаля.
— След всички тези глупости за неговата Хана и колко ти бил
благодарен, как може да знае името и да не ни го каже?!
Джейми се усмихна и поклати глава.
— Не бяха глупости. Леон Розентал стои зад всяка своя дума, но
е твърде почтен, за да ни издаде името. Той е човек на честта, който
цял живот е следвал код, строг като на самураите. За него да загърби
принципите си, би значело да загуби всичко, което е спечелил, след
като е открил какво се е случило с Хана Шулман.
— И все пак ми се ще да се върна там и да провеся дъртото
копеле надолу с главата, докато си каже всичко.
— Съмнявам се, че ще свърши работа. Може и да е дърто копеле,
но е кораво дърто копеле. Мисля, че му хареса идеята да ни
предизвика.
— Определено му хареса.
И изведнъж двамата започнаха да се смеят. Джейми я взе в
обятията си и я целуна. Усещаше странна смесица от твърдост и
мекота, която му подейства като афродизиак.
— Както и да е, колко руски милиардери може да има?
— Повече, отколкото си мислиш.
— Възможно е – каза Джейми. – но се обзалагам, че само един от
тях има баща, който е бил част от НКВД, служил е под командването
на Жуков и е бил в Берлин на 29 април 1945 година.
Паул Дорнбергер се загледа през прозореца на болничната стая
и започна да обмисля следващия си ход. Нападението в Цюрих може
и да се беше провалило катастрофално, но лицето, чиито черти
мерна през прозореца на чесната, му даваше последна възможност
да си възвърне изгубените позиции.
Беше подценил Джейми Синклер. Търговецът на произведения
на изкуството се вмъкваше и измъкваше от живота му с дразнеща
лекота и разрушителни последствия. Как бе успял да проследи
Бернт Хартман толкова бързо? Дорнбергер поклати глава. Вече
нямаше значение. Важен бе само фактът, че след смъртта на
Хартман (и като се има предвид, че диамантът все още липсваше)
единствено Синклер можеше да му посочи следващата стъпка към
събирането на Окото и Короната.
Новината за самолетната катастрофа се беше разчула, докато
Паул беше в Цюрих. Изгорял хидроплан „Чесна“. Нямаше данни за
оцелели. Отначало беше сигурен, че е загубил всичко. Но скоро
стана ясно, че в разбития самолет е имало едно тяло. След дискретни
разследвания разбра, че жертвата е Бернт Хартман – пенсиониран
консултант по сигурността. Което значеше, че Синклер някак е
избягал. Въпросът бе къде ще се появи следващия път? Изминали
бяха вече пет дни, а нямаше и следа от него нито в офиса му на
улица „Бонд", нито в апартамента на „Кенеингтън". Мъжете на
Дорнбергер бяха огледали и двете места.
Паул погледна надолу към стареца в леглото. Кожата на Макс
Дорнбергер беше с цвета и текстурата на стар пергамент, а очите му
бяха потънали дълбоко в синкавите кръгове на очните кухини.
Съсухреният мъж дишаше затруднено и звучеше като двигател,
който всеки миг ще угасне. Дори най-добрите лекари, които можеха
да се купят с парите на Олег Самсонов, не успяха да направят нищо
за стареца. Три дни. Можеше ли да издържи дотогава? Очите на