Ъглите и разстоянията.
Остана при охраната няколко минути, пиеше си кафето и водеше
безцелен разговор с Винс за шансовете на „Форти Найнърс“ – отбор
по американски футбол, от който калифорниецът се интересуваше.
Паул правеше това почти всеки ден, така че охранителите бяха
толкова спокойни в присъствието му, колкото изобщо бе възможно
за хора, които бяха винаги нащрек.
Върна се на бюрото си и взе една фактура, която бе задържал
повече от седмица. Паул нямаше много общо с управлението на
домакинството. За него се грижеше Ирина, която в сърцето си беше
истински старомодна руска домакиня. Настояваше, че това бил
нейният начин да остане здраво стъпила на земята, макар да живее в
златна клетка. Важно бе Паул да избере подходящ момент.
Внимаваше никога да не остава насаме с нея и знаеше, че по това
време Ирина е към края на ежедневната си среща със секретарката,
която й помагаше с работата по-различни благотворителни
дейности. Хората от персонала си имаха строго определено работно
време, а през останалото си стояха по стаите на приземния етаж, за
да не притесняват семейство Самсонови. Паул изкачи с бърза крачка
стълбите към огромния салон всекидневна.
Ирина седеше на бюрото до висок брадат мъж и изучаваше
някакъв документ. Мъжът обясняваше нещо, като отчаяно се
опитваше да избегне всякакво подобие на физически контакт с нея.
Винаги беше така със случайните посетители. Властта на Олег
Самсонов не просто правеше външните хора предпазливи, тя
предизвикваше страх у тях. А онова, което Дорнбергер знаеше за по-
тъмните сделки на руснака, го бе убедило, че за този страх има
сериозни основания. Накрая брадатият мъж се изправи. Ирина
последва примера му, като се усмихваше любезно.
— Благодаря ви, господин Рудж. Следващата седмица по същото
време, нали?
Рудж й се поклони, сякаш беше херцогиня, и се отдръпна. Паул
Дорнбергер се изкашля тихо. Ирина се огледа и се усмихна, когато
го видя. Със закъснение осъзна, че още е с очилата си, и ги свали с
плавно движение, без да променя израза на лицето си. В много
отношения беше суетна също като съпруга си, и също толкова
страховита.
— Паул, изненада ме! Какво мога да направя за теб?
Дорнбергер й подаде фактурата.
— Сметката за празненството, което организирахме за
африканската делегация.
— Да, от миналата седмица е, но явно се е заклещила в
пощенската кутия. Трябва ми подписа ви, за да я платя, защото
сумата е по-висока от разрешения ми лимит.
Ирина сви устни, усмихна се печално и се подписа отзад на
листа.
— Наистина си харесват подаръците! Кристални яйца в стил
,.Фаберже“ с часовник „Картие" и връзка ключове за ,.Ферари“ към
всяко от тях. Понякога се чувствам като Мария Антоанета!
Паул й благодари и се обърна да си върви, но Ирина го повика
обратно:
— Обещах, че ще ти покажа последната придобивка на Олег! –
Махна с ръка в посока на паникстаята. – Трябва да следваме
инструкциите за сигурност. – Усмихна се, за да му покаже, че не е
искала да го обиди. – Затова трябва да те помоля да се обърнеш, докато отворя галерията.
Галерията ли? Явно Олег и жена му имаха различни представи
за къщата, която обитаваха. За шефа му тя беше крепост,
свръхзащитена щабна квартира, от която можеше да управлява
огромната си международна империя, при това от центъра на
космополитен град, средище на културата. Град, чиито жители не
разрешаваха различията си с ракетни установки или коли бомби;
където на хората с пари и влияние бе гарантиран достъп на най-
високо ниво. Ирина, от друга страна, никога не бе изпитвала
несигурността, която съпругът й бе развил, докато събираше
богатството си и се опитваше да го укрепи, а гладните чакали лаеха
срещу него от всички страни. Жена му го разбираше и му
съчувстваше за кошмарите, от които понякога се будеше с вик, но
Ирина така и не съумя да възприеме дома си като бомбоустойчива
цитадела. Знаеше, че богатството на Олег ги превръща в мишени,
затова приветстваше защитата, която то им осигурява, особено
заради малкия Дими. В главата й обаче нямаше картини на
въоръжени с картечници орди от казахи или чеченци, които
прескачат оградата, за да отмъстят за стотици волни и неволни