леко и охлаждаше огъня, който изгаряше кожата му. Неочаквано
лъчисто чувство нахлу внезапно в Паул, идеше му да изкрещи от
отчаяната необходимост за човешки контакт. Такова ли бе
усещането за семейство? Без да се замисля, посегна към ръката на
Ирина и я хвана.
Жената се вцепени.
— Паул моля те! – Гневът в гласа й го сепна и той инстинктивно
стисна пръсти. – Паул!
Ирина се освободи и се изправи, като дръпна момчето със себе
си и остави Дорнбергер да мига слисано сам на дивана. Какво бе
направил? Беше потресен от собствената си слабост. Позволил бе
маската му да падне и сега имаше опасност двайсет години усилия и
инвестиции да отидат по дяволите. Ако загубеше работата си, щяха
да му трябват години, за да възстанови мрежата, която бе създал в
рамките на организацията на Самсонов. Първият му инстинкт –
онзи, с който бе възпитан – бе да изтрие всяка следа от провала си.
Изправи се и видя тревогата в очите на Ирина. Височината и
мускулатурата му, които преди миг я караха да се чувства в
безопасност, сега й се струваха заплашителни. Но Ирина Самсонова
бе жена с казашка кръв – високите й скули поаленяха и в погледа й
се разгоря потисната ярост. Рускинята отвори уста и Дорнбергер
разбра, че ще го уволни на място. Отмести се, преди да е успяла да
проговори.
— Съжалявам, сгреших – произнесе смирено Паул и склони
глава. – Права сте, от известно време не съм добре. Баща ми, когато
той си отиде, няма да ми остане никой.
После изчака. Знаеше, че тя го проверява, че търси лъжата в
думите му. Като степен шаман или царица, която решава съдбата на
свой поданик. Усети момента, в който Ирина взе решение, защото я
видя да се отпуска.
— Сега няма да говорим повече за това. Паул. Вземи си почивка
до края на деня и ще приказваме отново, като си дойде съпругът ми.
Паул се обърна, но преди това забеляза загрижеността, която
проблесна в очите на малкия Дими, докато се криеше зад краката на
майка си.
Когато Дорнбергер се върна в кабинета си, свят му се въртеше.
Изкачил бе стълбището за минути, но му се сториха като години.
Струваше му се невъзможно. Беше играл тази игра толкова години, а
сега с една моментна глупост бе застрашил всичко.
Осъзна, че е оставил мобилния си на бюрото – когато влезе,
телефонът звънеше настойчиво. Вдигна го с треперещи ръце.
— Да – каза.
— Той се върна.
XL
Направиха щабквартирата си в хотелската стая на Дани.
Джейми я подреди така, сякаш се готвят за военна операция. Събра
двете маси, за да могат да работят рамо до рамо на лаптопите си. Зае
статив и листове от заседателната зала и го изправи до прозореца.
На него написа имената на стоте милиардера от списъка с
богаташите на Русия, поместен в списание „Форбс“.
— Мисля, че можем да задраскаме всички, които не са
достатъчно възрастни, за да имат бащи, участвали във войната –
предложи Джейми. – така ще понамалим бройката. Освен това Леон
Розентал ни показа онзи вестник с определена цел. На снимката
беше Роман Абрамович, собственик на футболния клуб „Челен“ и
един от най-богатите руснаци. Нашият човек навярно също е от тях.
Значи започваме от върха.
— Според това, което прочетох – Дани вдигна очи от лаптопа си.
– той е и сред най-показните богаташи. Само една от трите му яхти
струва милиард паунда. Използва ги, за да превозва семейството си
– има шест деца – през Средиземно море. А когато някоя от тях не
му трябва, я заема на богатите си приятели. Божичко! – Дани
примигна. – Знаеш ли, че този човек е започнал бизнеса си с
продажба на гумени патета?! Сега богатството му възлиза на десет
милиарда долара!
— Значи за мен все пак има надежда – разсмя се Джейми. – Но
забрави за Абрамович. Първо, баща му е бил строителен работник и
е загинал в катастрофа през шейсетте години, и второ, Леон
Розентат специално подчерта, че Абрамович създава лоша слава на
богатите, докато мъжът, с когото се е срещнал в Русия, бил негова
противоположност. Търсим милиардер, който не парадира особено с
парите си.
Дани погледна към листа на статива и разтърка очи. В списъка
имаше много непознати за нея имена.
— Тук сигурно има десетки такива.
— Е – каза Джейми бодро. – все отнякъде трябва да започнем.