Изглежда, дори самият Сталин мислел така. Самсонов, казваш?
— Така смятаме, да.
— Ще видя какво мога да направя. Ще ми отнеме няколко часа.
Можеш ли да ми звъннеш утре сутрин?
— Разбира се. Около десет?
— Отлично. Е, хайде. Връщам се към ориза и царевичните
кочани.
Джейми преразказа на Дани разговора си с Мелроуз.
— По дяволите! Не можем да си позволим да чакаме още ден.
Трябва да направим нещо сега.
— Какво предлагаш? Да му изскочим на пътя и да кажем: „Скъпи
Олег, смятаме, че старият ти баща е бил човек от НКВД. плячкосал
великолепен диамант по време на Втората световна война. Предай
ни камъка и повече няма да го споменаваме. О, и между другото, някой вероятно идва да те убие“. Не съм сигурен, че това ще свърши
работа. Дори да не ни помисли за луди, нямаме представа къде
живее в момента.
Дани го възнагради с поглед, от който би изсъхнал и кактус.
— Какво ще правим тогава?
— Ами, имаме време за убиване, както и – Джейми се тръсна на
матрака, за да илюстрира намека си – много удобно легло. Вярвам,
че мръсното ти подсъзнание ще оформи подробностите. След това
ти ще се облечеш за вечеря, а аз ще изпълня няколко задачки.
— Надявам се, че няма да правиш нещо откачено.
— Преди или след?
— Говоря сериозно!
— Не съм се чувал с Гейл от две седмици, сигурно се притеснява
ужасно. Дължа й поне едно обаждане, колкото да знае, че съм жив.
Пък и тя може да направи няколко дискретни запитвания за
местонахождението на лондонския дом на Олег Самсонов. И току-
що се сетих, че имам позната, която се движи в тези кръгове. –
Забеляза объркването на Дани и поясни: – Далечни роднини на
кралското
семейство,
амбициозни
политици
подмазвачи,
собственици на футболни клубове и прочее. Последния път я видях
на една изложба, на която може би присъстваше и Самсонов. Ако не
друго, поне ще знае кои са приятелите му. Притеснявам се да
използвам телефона в стаята, така че ще пообиколя наоколо, докато
намеря работеща телефонна будка, и ще се обадя в офиса оттам.
Доволна ли си?
— Ще ти кажа по-късно. – Дани се усмихна и започна да
разкопчава дънките си.
Час по-късно Джейми обикаляше тъмните улици около хотела,
озарен от топло вътрешно сияние и повече от разсеян. В първата
телефонна будка, която намери, бе срязан кабелът на слушалката, а
във втората апаратът отказваше да приеме монетите му. Джейми
изруга под нос и продължи нататък. Постепенно сиянието в гърдите
му се стопи. Около него хората вършеха ежедневните си дейности,
без да са наясно за врага сред тях. Някъде там имаше човек, който
планира убийство. Вероятно повече от едно. Някъде там имаше дете,
чийто живот зависи от милостта на убиец. Придърпа палтото си, за
да се защити от суровия студ, но не само той го караше да трепери.
От време на време се чувстваше като привидение – отчасти човек, отчасти призрак, който блуждае сред тълпа от слепци. Оглеждаше
лицата на хората и му се струваше, че би разпознал убиеца по аурата
му, ако го види. Пък и убиецът на свой ред щеше да го разпознае, защото и двамата бяха опетнени от покварата на Короната. Мисълта
го накара да се усмихне. Проклетата корона го подлудяваше.
— Да имаш цигара, приятел? – Пред него бе изникнала
непозната фигура.
Джейми се напрегна и сви десния си юмрук, готов да нанесе
прав десен в гърлото на непознатия – удар, за който инструкторите
му твърдяха, че е достатъчен, за да изкара човек от строя или да го
убие. После го видя как мига, забеляза мътния наркомански поглед
и пораженчески увисналите рамене на мъж, на когото вече не може
да се помогне. Не беше дори мъж, а момче на не повече от
седемнайсет години. Не беше заплаха. Джейми се отпусна, поклати
глава – искаше да му даде малко дребни, но си спомни, че ще му
трябват – и тръгна към светлините на Ланкастър Гейт.
Общественият телефон в станцията на метрото работеше и
Джейми набра първо домашния номер на Гейл. Изчака десетина
позвънявания, преди да постави слушалката върху вилката. Явно
беше останала до късно на работа. Звънна в офиса и този път
позвъняванията бяха пет, после се включи телефонният секретар.
Докато слушаше собствения си глас, който му казваше да остави
съобщение след сигнала, взе решение.
— Гейл, Джейми се обажда! – произнесе с онзи забавно надут