премълчания укор.
— Напълно ви разбирам, господин Синклер, но Ню Йорк ще се
радва да ви плати професионалния хонорар, за който се договорим,
за времето, което ще прекарате в подпомагане на разследването ни.
Разбира се, ще получите също така благодарността на хората от този
велик град.
Джейми не можа да сдържи усмивката си. Детектив Дани Фишер
наистина преувеличаваше.
— Бих добавила, че може да помогнете за разкриването на
жестоко престъпление, извършено срещу двама ваши сънародници.
Сигурна съм, че британската полиция ще ви бъде признателна.
Обмисли предложението й в продължение на десет секунди.
Тази поръчка щеше да го разсее от обичайната му работа, но
възнаграждението променяше нещата. Поне щеше да изкара пари.
— Как бих могъл да откажа при това положение? – отвърна. – И
какво по-точно бих могъл да направя за вас и нюйоркската
полиция?
— Чували ли сте за човек на име Бернт Хартман? Не? А за
откачена нацистка команда като излязла от „Шантави рисунки",
14
наречена Geistjaeger 88 ?
VI
Сън или спомен? Макс Дорнбергер беше толкова замаян, че едва
ли осъзнаваше значимостта на въпроса. Знаеше само, че какъвто и
да бе отговорът, образите, създадени от бълнуващото му съзнание,
бяха изумително ясни и наситени.
Всичко започна с кризата. Империята бе в опасност. Трябваше
да се набавят средства и от най-необичайни източници.
— Възлагам ти да намериш съкровището на царица Дидона! –
Гласът беше писклив, по-скоро момчешки, отколкото мъжки, но
никой нормален човек не би се подиграл на неговия собственик,
император Нерон Клавдий Цезар Германик, който държеше в
ръцете си живота и смъртта на четирийсет милиона души. – Ще ми
го донесеш и аз ще те възнаградя с несметни богатства и почетно
място до мен. Ето ти печата ми, обета ми и заповедите ти. Те дават
на Марк Домиций, верен стотник от Първа преторианска кохорта,
правото да изисква каквато помощ му е нужна от всеки поданик на
империята. Успееш ли, ще имаш вечната благодарност на
императора. Провалиш ли се, не се връщай.
Звукът от слабия глас на баща му разбуди Паул Дорнбергер и
той се размърда на тесния стол, на който беше задрямал, до стареца.
Езикът отново беше латински, но този път долови нещо по-
различно. Сякаш в стаята имаше още някой. Затърси нервно
диктофона си и го постави пред напуканите устни на баща си.
Никой никога не е имал по-лош водач от моя - Цецилий Бас.
Африкански мистик с нисък морал и без принципи. Бас заслепи
господаря ми със своите безумства и фокуси и с едничкия златен
свитък, който уж доказваше историята му. Всички знаеха за
царица Дидона, някогашната владетелка на презрения Картаген,
защото животът и смъртта й бяха възпети от благородния
Публий Вергилий Марон в неговата прекрасна история за Еней.
Разказ
за
алчност,
сребролюбие
и
убийства,
какъвто,
предполагам, е и този.
В продължение на векове хората размишляват над тайната
за несметното съкровище на Дидона, откраднато от брат й,
тиранина Пигматон, и скрито, за да не изкуши ничий поглед
повече със своя блясък. Но ето че Бас, този така неправдоподобен
герой, твърдеше, че в съня си е бил отведен до съкровището – а
нима не разполагаше и със свитъка, за да го докаже? Разказваше
за купчини злато, по-високи от човек и по-широки от колесница с
четири колела; за монети, кюлчета и огромни скъпоценни
камъни. Но това не било всичко. Имало и драгоценни, майсторски
изковани предмети, заредени с магия – съкровището на вековете.
Бас твърдеше, че може да надушва златото, и след като
акостирахме в Картаген и взехме с нас ескорт легионери от
Втората кохорта на Трети Августов легион, той ни поведе на
юг. На юг и на запад, към подножието на Атласките планини,
където крачехме и спирахме на стан, и копаехме, крачехме и
спирахме на стан и копаехме, защото носът на Бас надушваше