злато във всяко дере и на всеки склон, във всяка пещера и във всеки
ручей. Ако Цецилий Бас наистина умееше да надушва злато,
тогава явно цялата планина Атлас бе направена от благородния
метал. Само че така и не открихме никакво злато. От
планините към пустинята. От жега и назъбени камънаци към
жега и задушаващ прахоляк. Марширувай и копай. Марширувай и
копай. Малко вода и оскъдни дажби. На петдесет и седмия ден
робите, които мъкнеха багажа, се разбунтуваха за първи път.
Моите легионери биха ги изклали до последния човек, защото
никой свободен не би преглътнал лесно обида от страна на роб. Но
аз показах милосърдие – наредих да заровят жив само един от
всеки десет, а останалите накарах да работят, оковани във
вериги. Така те умираха бавно, но продуктивно. А пък Бас с
радост бих убил сто пъти, но без него и златото на императора
никога нямаше да мога да се завърна в Рим. Така че
марширувахме. И копаехме. Когато африканското лято премина
в африканска зима, Бас ни прати за зелен хайвер, като ни поведе
обратно към планините. Към високите върхове, където бе
толкова студено, че пръстите на ръцете и краката на мъжете
почерняха и изпопадаха, а ние се гушехме като зверове един в друг
около огньовете, за да се стоплим. Сняг бе засипал дълбоките
дерета и земята бе вкочанена от мраз, но сега Бас долавяше силно
миризмата на злато, така че ние се изкачихме още пo-навътре в
планината. Където, за всеобщо удивление, той го откри.
Финалните думи бяха последвани от пауза, която изглеждаше
безкрайна, и за миг Паул Дорнбергер се зачуди дали баща му е
умрял. Установи, че почти не си е поемал дъх откакто старецът бе
започнал да говори. Сега болезнено объркан очакваше кокалестите
гърди да се повдигнат отново. Сякаш измина цяла вечност, преди
инстинктът за оцеляване да надделее. Макс изпусна дълга, подобна
на стон въздишка и поднови разказа си с отчаян глас, говорът му се
ускоряваше с всяко ново откровение.
Бяхме изровили достатъчно пръст, за да запълним дузина
арени. Сега е тесен каньон с най-високия проход Цецилий Бас
посочи гърлото на една пещера. Никой легионер не обича
тъмното, още по-малко страховитата сянка, която може да е
вход към Подземния свят на мъртвите. Само че трябваше да
влезем. Избрах сто от най-смелите и поставих Бас най-отпред,
където можех да го достигна с върха на меча си. За да не останем
без връзка с външния свят, навързахме всички въжета и сбруи и
взехме всички факли и кремъци, които носехме. Онези, които
останаха навън, зарязахме да оцеляват на студа както могат.
15
Подадох единия край на въжето на Катон, старши декурион на
кохортата и мъж, на когото имах доверие. Той го закрепи за
недорасъл храст, а аз, стиснал другия край в ръка, поведох
мъжете към недрата на земята. Пещерите като че ли нямаха
край и животът ни се свеждаше до мъждукащите факти и
коварните хлъзгави скали под краката ни. Ако отвън студът
беше изпитание и те пронизваше като с назъбени остриета, в
пещерите той те разяждаше отвътре, процеждаше се в костите
и вцепеняваше мозъка ти. Мъжете от Втора кохорта бяха
понесли всички лишения с чувство за хумор и другарско
отношение, които са отличителен белег на легионера, но в студа
и мрака духът им се срина като кална дига при зимен порой.
Поводът, който държах, свърши някъде по свечеряване.
Оръфаният край на изопнатото въже, което бе единствената ни
връзка със света отвън, бе свидетелство за моя провал. Обаче Бас
бе като обладан от зли духове. Щеше да продължи, дори да се
наложи да върви сам. Може би беше на следващия ъгъл или на по-
следващия, но беше тук. Отпочинахме два часа, ако това би могло