да се нарече почивка. Петима мъже отказаха да продължат, но аз
не ги наказах. Вместо това им наредих да останат при въжето, докато дажбите им свършат или докато ние се върнем.
Пещерите се гънеха и извиваха, изкачваха и спускаха, осеяни
със загадъчни странични коридори. Дори и да достигнехме целта
си, без сигурността на въжето и един-единствен грешен завой би
ни осъдил да се скитаме вечно в мрака. Реших да заменим въжето
с верига от мъже. Всеки бе разположен на такова разстояние, че
като извика, следващият да го чуе. Така бяха в състояние да
поддържат контакт помежду си, за да не полудеят от самота в
това адско място. Затова изминавахме по-малко повече от
километър и половина за времето, за което при нормални условия
здрав човек би извървял десет. Два дни крачихме в мрака на
Отвъдното, преди да стигнем съкровищницата на царица Дидона.
Понякога се страхувах, че ще се изгубим в пещерите за вечни
времена.
Паул изчака следващата част от историята на баща си, но за
негов яд тя не продължи; старецът лежеше в леглото мълчалив и
изтощен. С всяко следващо изречение младият мъж се убеждаваше
все повече, че става свидетел на реална връзка между минало и
настояще. Не можеше да разбере как, но това не бе от значение.
Съзнанието му бе обучено да игнорира разсейването и да се
съсредоточава само върху целта напред. Паул беше като ловно куче,
приковало всичките си сетива върху следата. Не беше само
историята, разказана в такива задълбочени детайли. Живата плът
пред него също бе доказателство. Паул със сигурност знаеше, че
Макс Дорнбергер е роден във ферма близо до Линц. Австрия, през
декември 1910 година. И все пак мъжът в леглото, дори и болен, не
изглеждаше на повече от шейсет години. При това си беше все
същият, откакто Паул се помнеше. Какво друго обяснение можеше
да има, освен манията, която властваше над живота му и бе
формирала този на сина му?
Детството на Паул бе необичайно, но той не си спомняше за него
със съжаление. За образованието му се грижеха частни учители и
той нямаше контакт с други деца. Извънкласните занимания с баща
му имаха за цел да разработят и подсилят определени таланти и
склонности, които според стареца бяха в кръвта му. А дори да не му
бяха изначално присъщи. Паул ги бе придобил чрез постоянни
упражнения.
Не можеше да си спомни кога осъзна, че баща му е зъл. Знаеше
само, че по онова време това вече нямаше значение. Десетгодишно
момче, изолирано в разнебитена къща в провинцията. Там никога
не би могъл да избяга от онова, в което трябваше да се превърне.
Преди старецът да му разреши да причинява болка. Паул трябваше
да разбере агонията. А за да я разбере, трябваше да я изживее.
Завързан за стол. Бичуван. Изгарян. Измъчван с ток. Съществуваха
толкова много нива на болката. Толкова много последици. Беше
започнал да й се наслаждава донякъде, дори да става едно цяло с
нея. А след като я разбра, започнаха да прииждат. Първо животните,
за да опознае Паул усещането за нож в плътта. Да заучи точното
място на жизненоважните органи и най-ефикасния начин да ги
достигне. Да види как свиващите се мускули хващат като в капан
острието, ако го натисне твърде навътре. Да долови стърженето по
костите, когато върхът пропусне пролуката между ребрата. Да усеща
чрез ножа ритъма на сърцето чак до последния спазъм на умиращия
орган. Да види как едно живо същество рита и подскача, когато
осъзнае, че се опитваш да го убиеш, макар и да не схваща какво
точно става. Всичко това се повтаряше отново и отново в студеното
тъмно мазе, докато Паул станеше целият в кръв.
— Не! Използвай китката си, за да завъртиш ножа, така че
самото острие да разкъса клопката. Още веднъж! Още веднъж!
А след животните дойде ред и на хората.
Откъде ги намираше старецът?
Малкият Паули никога не разбра, но по-възрастното му аз се
досещаше. Баща му вероятно бе събирал изгубените и самотните от
баровете или от други места, където незабелязано можеше да се
приложи упойващо вещество – това беше в дните преди