Ако отхвърлеше откачената вероятност, че Макс Дорнбергер
разказва събитие, което е преживял лично, все пак оставаше
вариантът старецът да пази в паметта си история, предавана от баща
на син през вековете. Разказ като онези, нашепвани край лагерни
огньове и на смъртни легла както някога. Забравено семейно
наследство, погребано дълбоко в подсъзнанието.
На леглото до него Макс Дорнбергер най-сетне се размърда и
възобнови разказа, а Паул посегна към диктофона си.
Петдесетината мъже от Втора кохорта зажумяха и с
препъване преминаха от мрака е светлината.
Озовахме се в тясна долина със стръмни склонове в сърцето на
планината, достъпна само през тунелите, които току-що бяхме
преодолели. Насреща, издълбана в самата скала, се виждаше
чудна гледка. Високи колони от червен пясъчник ограждаха от две
страни входа на голям храм.
Долината бе широка малко над километър и половина; беше
мрачна, осеяна с грамадни канари и изглеждаше като изсечена с
гигантска брадва. Не се мяркаше нищо живо – ни човек, ни
животно – и аз наредих на легионерите си да поемат към храма,
извадили мечове и подредени в редица. Въпрос на минути бе да
изминем сто и петдесетте крачки, които деляха гърлото на
пещерата от сградата, и скоро стояхме в сянката й върху
застлан с плочи двор. Със своя мащаб и великолепие храмът бе
едно от чудесата на света. Изглеждаше толкова не на място в
тази безводна пустош, колкото и гладиатор в храма на
весталките. Сложни барелефи на богове и царе покриваха
стените, в които бяха издълбани ниши за статуите на
владетелката, поръчала изграждането на зданието. Сред тях
имаше и скулптури на странни същества – полухора,
полуживотни: мъже с глави на кучета, крокодили, змии и
ястреби. А в центъра на трегера – едно-единствено широко
отворено око. Изглежда, окото бе символ на Дидона или пък на
бога, чиято воля господстваше тук, защото украсяваше големия
олтар, издялан от единичен каменен блок, който стоеше пред
стъпалата на храма. Гладката повърхност бе оцветена от
кръвта на последната жертва, но предстоеше нещо още по-лошо.
— Марс да ни е на помощ! – чух шепота на войник от дясната
ми страна и го видях да прави знак cpeщу злото.
Не се сдържах и сторих същото, след като осъзнах какво
виждам. В плитка купа, издълбана в горната част на олтара,
лежеше тяло на дете. Коремът му беше разпорен, все едно бе пиле,
по чиито вътрешности авгур вещае бъдещето. В същия миг
замръзнахме, защото в горната част на стълбите се появи
висока фигура в зелена роба, която със силен акцент закрещя на
несигурен латински:
— Никой, влязъл в свещената долина, не може повече да я
напусне! Проклятие за червената напаст, осквернила това
място! – От устните на мъжа се разхвърча слюнка, когато
вдигна треперещ пръст и го насочи към лицето ми. – Проктятие
за търсещия! Проктятие за предателя! – Пръстът се насочи към
Бас, който се дръпна назад, сякаш очакваше да го порази мълния. –
Призовавам Всевиждащото око да унищожи узурпаторите!
Последните думи се извисиха в писък, но той приключи, след
като зад нас се разнесе грохот. Звукът недвусмислено подсказа, че
по някакъв начин входът на тунела бе блокиран. Усетих, че
мъжете зад гърба ми се размърдаха неспокойно, и видях
задоволството в очите на жреца.
— Спокойно! – заповядах. – Вие сте войници на Рим, а не
някаква паплач без водач. Не се хващайте на триковете на този
шарлатанин. Стореното може да се промени. Тези хора все
отнякъде получават продоволствия. Не могат да ни хванат в
капан, без сами да паднат в него.
Докато говорех, тръгнах към мястото, където жрецът