чакаше с озадачена свирепост. Изтрих я от лицето му с
дръжката на меча си и кръв опръска камъните; предните му зъби
изхвърчаха, счупени от корените. Мъжът се свлече с вой, но аз го
изправих на крака, допрял върха на меча си в ребрата му.
Принудих го да поеме пред мен навътре в сянката на големия вход
между колоните.
— Факли!
Десетина мъже ме последваха навътре, а другите останаха
навън да защитават храма срещу евентуална външна заплаха.
Фактите пламнаха и за един прекрасен миг останахме заслепени
от светлината, отразена от милион златни повърхности. Бяхме
изпаднали в благоговение пред богатството срещу нас, но
нямахме време да се възхищаваме на великолепието. Жрецът
извика на някакъв гнусен език и се изплъзна от хватката ми.
Нападнаха ни от всички страни. В първия момент се изкуших да
наредя на хората си да заемат строй „костенурка“ -
непробиваемата черупка от щитове, която е последната защита
на легионера. Но разсъдих за миг и осъзнах, че срещу нас са се
изправили не воини, а обикновени жреци и роби, старци, жени и
деца, въоръжени с ловни копия, ножове и коси. Оттеглихме се до
вратата и се строихме в редица. Нападателите ни притискаха
силно, замахваха отчаяно към щитове и брони, но само след
секунди чух гласа, който чаках. Бас най-сетне реагира на
суматохата и доведе останалата част от мъжете на помощ. С
върховно усилие се завъртяхме, все едно се отваряше врата, за да
позволим на подкреплението да се присъедини към нас, и клането
започна.
Пристъпих напред и мечът ми потъна дълбоко в корема на
възрастен мъж с подивели очи. Изблъсках го встрани с щита си.
След мен в брониран клиновиден строй хората ми газеха през
потрепващи тела, докато аз търсех върховния жрец сред
паникьосаната тълпа. Мярнах нещо зелено, обърнах се и го видях
да се катери нагоре между две огромни статуи в далечната част
на храма. Изръмжах и си запробивах път с меча към него, решен да
отнема душата му. Преди да стигна до основата на статуите,
пред мен се изправи младеж с дълго копие. В подходящи ръце
копието може да бъде опасно дори ако се използва срещу мъж в
броня, но младежът държеше оръжието, сякаш то бе мотика.
Успях да стигна до него, преди да е решил накъде да го насочи.
Вдигнах меча и видях как надеждата в очите на момчето угасва.
Падна назад, разбра, че никога няма да се превърне в мъж.
— Спри!
По време на битка човек убива и продължава да убива, докато
не падне мъртъв или вече няма кого да порази с меча, но нещо в
този отчаян вик спря ръката ми. Погледнах нагоре и видях
върховния жрец, застанал между статуите и вдигнал над
главата си някаква блестяща реликва.
— Короната срещу живота му! Короната на Изида cpeщу
живота на момчето!
Думите възпряха ръката ми, а страданието в тях ми
подсказа, че това е синът на жреца.
— Достатъчно!
Заповедта ми надделя над звънтенето на мечовете и
писъците на умиращите. Шумотевицата намаля, останаха само
тежкото дишане на убийците и стенанията на жертвите. Опрях
върха на меча си в гърлото на момчето и тъмните му очи се
разшириха, когато усети студеното желязо.
— Защо, свещенико? С какво вехторията в ръцете ти е по-
добра от всичко наоколо, та да струва колкото човешки живот?
— От всички съкровища на царица Дидона Короната на Изида
е най-голямото.
Жрецът напредваше решително надолу по стълбите, като все
още държеше Короната. Дъхът ми спря, когато забелязах за
първи път огромния камък, разположен между двата рога, който