блещукаше като втечнен огън.
— Създадена е от самата Изида от даровете на баща й Геб:
златото на Земята и една звезда, свалена от Небето, наречена
Окото на Изида, чрез която тя вижда всички неща. Короната се
предава през вековете и дарява с безсмъртие всеки, който я носи.
Мъжът коленичи пред мен и сложи короната със златните
рога и големия диамант в краката ми. Засмях се, но гърлото ми бе
пресъхнало като безкрайните пустини, които бяхме прекосили.
— Ако наистина дарява безсмъртие, защо самата царица
Дидона не е тук, за да я положи в ръцете ми?
Жрецът вдигна поглед и схванах, че изпитва презрение към
мен заради алчността в гласа ми.
— Само Дидона имаше силата да я остави и да я скрие далеч
от хората.
— И все пак хората дойдоха тук, а сега ти ми я предлагаш.
Защо?
Очите му се стрелнаха към момчето толкова бързо, че не бях
сигурен какво съм видял. Увеличих натиска върху острието и чух
удовлетворяващо ужасено давене.
— Защо? – повторих въпроса си.
— Щом сте тук, то е по волята на богинята.
Очите на жреца бяха приковани е моите и в тях съзрях нещо
отвъд човешкото разбиране. В същото време гласът му придоби
сила. Ще помня думите му до края на дните си:
— Може да имаш петдесет години на всеки сто, без да
платиш цената и на един ден, но останеш ли дори миг повече, Изида ще задържи душата ти във вечно мъчение.
— Вън! Всички вън! – Бас ме стрелна подозрително с поглед,
докато напускаше храма, и в този момент подписа смъртната си
присъда. – Оставете жреца и сина му, но убийте останалите.
Час по-късно, когато писъците бяха заглъхнали, на светло
открих, че всички се взират в мен и в товара ми. Избърсах
кървавия си меч с парче плат, отрязано от зелената роба на
жреца.
X
Измина още седмица, преди Джейми да намери време да посети
Египетския отдел на Британския музей. На пръв поглед изглеждаше
просто, но колкото повече разучаваше разпечатката на файла, който
детектив Дани Фишер му беше изпратила, толкова по-ясно
осъзнаваше, че нещо не е наред. Всевиждащото око бе достатъчно
обичаен символ в египтологията: срещаше се в амулети, медальони
и скулптури, но в това око имаше нещо по-различно. Прекара по-
голямата част от сутринта в музея, в голямата читалня с купола, където проучваше прашни трактати и научни произведения.
Отдавна бе минало времето за обяд и гладът го гризеше като
настървен плъх, когато най-сетне намери онова, което търсеше. Към
него бе приложена интригуваща препратка, написана с молив. Само
дето Джейми нямаше представа какво означава.
Потърси книгата, посочена в бележката, но тя не беше на рафта,
където трябваше да стои. Въпросният том беше толкова неизвестен,
че бе малко вероятно някой друг да го е взел за четене, по-скоро
беше прибран на грешно място. Все пак си струпваше да пробва.
— Търся една книга. „Митове и легенди на Античния свят“.
Според базата данни в компютъра би трябвало да е на ей онзи рафт,
само че май я няма.
Момичето зад бюрото се намръщи и провери в собствения си
компютър, преди да се обърне към старомодна тетрадка за опис.
После поклати глава.
— Така си и мислех. Базата данни още не е актуализирана. Това
заглавие беше обявено за изчезнало преди три седмици. Откраднато
е. Ще се изумите колко често се случва.
Джейми прикри разочарованието си, благодари й и се обърна да
си ходи.
— О. почакайте! – повика го момичето. – Да, така си и знаех!
Имаме още един екземпляр от книгата, само че е в чуждоезиковия
ни отдел. Ще ви свърши ли работа?
Когато се увери, че разполага с търсеното. Джейми върна
книгите и прекоси големия двор. Излезе през главния вход с
колоните на улица „Грейт Ръсел“. Обикновено би взел метрото, но
вместо това реши да се върне пеша в офиса, за да си даде време да
обмисли онова, което бе открил. Пресече „Тотънхам Корт“ и след