бързо премина и той видя отражението си в прозореца: елегантния
костюм и смешната шапка. Млад намусен мъж с груба челюст, къса
руса коса и тесни бледи очи, които хората трудно разгадаваха. С
отвратено сумтене свали Короната и я занесе до леглото, в което
лежеше Макс Дорнбергер.
— Е, старче, какво ще стане, ако наистина повярвам на лудите ти
брътвежи? Дори и да съществува, как да го намеря?
Нямаше отговор, а и Паул не очакваше такъв.
Прибра Короната така грижливо, както я бе извадил, след което
върна калъфа в сейфа и набра няколко числа на клавиатурата, за да
задейства ключалката. Когато приключи, се наведе над леглото и
целуна челото на баща си. Ако можеше да се види отстрани, би
останал изненадан от привързаността, която издаваше този жест.
Взе диктофона и известно време го гледа втренчено, сякаш
очакваше устройството да му разкрие тайните си. Машината обаче
остана безмълвна също като стареца.
Поклати глава на собствената си глупост и посегна към
дръжката на вратата.
Думата долетя като шепот, понесен от вятъра.
— Какво? – попита Паул, но знаеше какво бе чул.
„Хартман.“
II
Майрън
Делойт
отвори
двуцевката
с
удовлетворяващо
щракване, издуха прахта от механизма и внимателно сложи двата
патрона, пълни с едри сачми, на местата им. Действието го накара да
се усмихне, защото му напомни за сряда вечер зад гаражите със
Сорая. По дяволите, добра беше тази Сорая. Но не беше евтина.
Обичаше да я ухажват с малко любовна тревичка и да дръпне
няколко линии, за да й дойде настроението. Тъкмо момичетата като
Сорая го вкарваха в неприятности, но той просто не можеше да стои
далеч от сексапилните им телца и пъргавите им ръчички. Затвори
доволен двуцевката и я забърса с мръсен парцал, който беше
намерил в един шкаф в апартамента под наем. Някога е била много
хубава пушка, но сега полираният дъбов приклад бе скъсен с
петнайсет сантиметра, а лъскавите цеви от тъмен метал – отрязани
на пет сантиметра от предната ръкохватка. Така че цялата пушка бе
дълга около шейсет сантиметра. В идеалния случай Майрън би
предпочел пистолет или дори едно от онези спретнати бебчета
2
„Мак-10" , които докато се изплюеш, изстрелват по трийсет
куршума. Само че пушката беше по-евтина, а в момента беше
закъсал с мангизите. Основното предимство на пушката беше, че е
проста и прави големи шибани дупки във всичко, към което я
насочиш. Виждат бе на какво е способна, защото беше настоял за
демонстрация. Майрън не беше гений, но не беше и глупав. Не
искаше пушката да му гръмне в лицето.
Завърза парче връв около приклада и направи достатъчно
голяма примка, за да премине през рамото му. Трябваха му два или
три опита да нагласи правилната дължина, но в крайна сметка
пушката увисна плътно до десния му хълбок. Примката беше
достатъчно хлабава, за да може Майрън лесно да вдигне оръжието и
да стреля от бедро. Дългото черно палто, което беше откраднал от
бара преди няколко нощи, висеше на кука зад вратата. Облече го и
се заоглежда в огледалото. Никакви издайнически издутини.
Трябваше да седи с изпънат крак в метрото, но щеше да го изтърпи.
Разкопча отново палтото, за да се увери, че има лесен достъп до
пушката. Пробва да я хване няколко пъти, за да свикне с усещането.
По дяволите, добре беше. Чувстваше се като Клинт Истууд.
„Късметлия ли си днес, тарикат?“
Наблюдавал бе мишената в продължение на три дни, преди най-
сетне да разбере необходимото. Цели три шибани дни, в които
стоеше на дъжда или в скъпо кафене, стиснал чаша мока, докато
сервитьорката го гледаше така, сякаш е кучешко изпражнение,
което клиент е настъпил и внесъл в заведението. От къщата към
метрото до офиса. От офиса към метрото до къщата. Мишената
никога не излизаше вечер. Никога не се отклоняваше. Нищо ли не
правеше сам тоя човек? Веднъж, след безсънна нощ, Майрън стигна
до къщата му по-рано и едва тогава откри, че Господин Мъж тича за
здраве. Изглежда, обичаше да бяга из парка в ранни зори, при това
напълно сам. И очевидно беше глупав. Защото Майрън го следя
цели четири последователни сутрини и Господин Мъж никога не
промени своя маршрут, дори не го пробяга обратно. Което съвсем