насили да се съсредоточи върху настоящата си работа.
Документите показваха месечни плащания от малко над хиляда
паунда от компания с адрес в Сейнт Хелиър, Ню Джърси.
Преведените суми бяха достатъчно големи, за да имат значение за
пенсионирана двойка, която живее в Лондон, но не толкова големи,
че да привлекат вниманието на данъчните на Нейно Величество.
Може би бяха суми, каквито човек със значително богатство би
могъл да изплаща на свои далечни роднини, които никога не е
срещал. Разбира се, възможно беше и да са пенсионни
възнаграждения за работа, за която Дорнбергер не знаеше.
Семейство
Хартман
обаче
поддържаше
много
педантично
финансовите си документи, а той не видя това да се споменава на
друго място. Джърси беше ключът. Нормандските острови не само
предоставяха удобен данъчен рай за хора с големи ликвидни
средства, които държаха да си останат заможни. Те приютяваха и
малки дискретни адвокатски кантори, които срещу заплащане
предоставяха адреси за седалищата на сенчести компании,
създадени, за да прикрият истинската цел на собствениците им.
Паул се изправи и отиде до прозореца с изглед към парка. Вече бе
тъмно, но знаеше, че там има човек, който наблюдава сградата. А
Кени или някой от колегите му бе в обсерваторията на покрива на
комплекса и оглеждаше района с очила за нощно виждане –
допълнение към високотехнологичните инфрачервени и топлинно
насочвани камери, които автоматично изследваха околността. За
миг усети как напрежението се натрупва в главата му. Времето
изтичаше като пясък между пръстите му, но той никога не се бе
приближавал толкова до Бернт Хартман. Двайсет години от живота
си бе прекарал в издирване на най-дребните следи, оставени от него.
Търсил го бе в Германия и Испания, в Съединените щати и Южна
Америка, но неизбежно следата. – просто слаба призрачна аура –
изчезваше. Стотици пъти бе крещял мислено на баща си да се
откаже от търсенето, но старецът всеки път го караше да продължи.
Едва през последната година, когато тялото и умът на Макс
Дорнбергер започнаха да го предават, бълнуването му най-сетне
разкри причината за манията му.
Паул вдигна телефона и набра познатия номер.
— Имам работа за теб. – Прочете адреса в Джърси и продължи:
– Искам да знам всичко за компанията. Кой стои зад нея, кой стои и
зад него, откъде идват парите. Всичко. Да, знам, че ще е скъпо.
Цената да е била проблем някога?
Затвори телефона и взе да обмисля какво друго би могъл да
направи.
Тази цел бе моделирала целия му живот. Всеки урок в мазето,
всеки побой, всеки латински глагол и гръцко подчинително
наклонение – езиците, които така удобно се бяха настанили в
главата му. Безинтересните дисциплинирани години в университета,
когато толкова много изкушения го дразнеха и измъчваха. Хартман
и Короната, винаги Хартман и Короната. Навярно бяха изминали
към четиринайсет години, откакто баща му забеляза, че има и друга
сила, която преследва същата следа. Първоначално бяха съвсем
незначителни намеци: неизвестен древен текст бе прегледан два
пъти в рамките на една година; имаше влизане с взлом в музей,
който бе от интерес за двамата Дорнбергер. Макар и бавно стана
ясно, че целта е Короната на Изида. Тогава започна ловът, чиято цел
бе да разкрие кой проявява такъв интерес и защо. „Кой“ в крайна
сметка се изясни. Но след всичките тези години все още не се знаеше
„защо“. Защо руският милиардер Олег Самсонов харчеше цяло
състояние за издирването на митичен артефакт, в чието
съществуване дори не бе сигурен? За да научи отговора, баща му бе
измислил плана за дългото търпеливо проникване на Паул
Дорнбергер в организацията на Самсонов. Първо черната работа в
компания, която бе на две крачки разстояние от руснака – там беше
само момче за всичко, но притежаваше талант и енергия, които
скоро го откроиха. Когато някой колега бе затрупан от работа, какво
по-естествено от това Паул, веселият работохолик, да предложи
своята помощ? А ако той поеме сметката на Максуел? Това му донесе
нови контакти, които забелязаха, че добрият стар Паул винаги е
готов да направи повече, отколкото са го помолили. „Ей, знаете ли,