че добрият стар Паул може да говори руски? А пък ние вършим все
повече и повече работа за руснаците. Той е млад, ентусиазиран и
талантлив. Трябва да вземем този младеж!“ Търпение и пак
търпение. Най-после – леко докосване до външните пръстени на
планетата Самсонов. Срещата. Навременната намеса. Спестени
няколкостотин хиляди, демонстрация на перфектния му руски. За
милиардер това бяха джобни пари, но именно такива неща
забелязваха хората на Самсонов. Паул засече финото им присъствие
в живота си благодарение на някои дребни улики. Като странните
погледи от съседите на апартамента, който бе наел. „Какво има ли?
Вашият господин Дорнбергер ще получи награда, госпожо Б“ не
мога да ви кажа каква е, но преди Нейно Величество да му я връчи,
трябва да узнаем дали в живота му има някакви малки странности.
Разбира се, ще ви помолим да подпишете това. Не сте виждали
Закона за държавната тайна преди, така ли?" И онези дребни
признаци на работа, които показваха, че Паул Дорнбергер е поел
нагоре. Кимване от шефа, който никога преди не е забелязвал
съществуването му. Неочаквана усмивка от онази вещица,
секретарката на изпълнителния директор. След като най-сетне
проникна в централата на империята Самсонов, нещата се получиха
изключително лесно. Олег Самсонов беше човек, който проявява
интерес към персонала си и скоро забеляза приятния млад мъж с
любознателен ум и талант за преценка - комбинация, която според
неговия опит бе необичайна. После бе нужно само още търпение.
Като личен асистент на Самсонов Паул имаше цялостен поглед
върху дейностите на работодателя си, с какъвто малцина други
можеха да се похвалят. Крайъгълният камък бе инвестиционната
компания на милиардера, която му даваше контрол над десетки
предприятия в цяла Европа и Русия. Бизнесът обаче бе само част от
нещата. Като доста от себеподобните си Самсонов знаеше малко за
изкуството, но това не му пречеше да притежава значителна
колекция от най-великите творби в света, както и много други
произведения, които или му бяха допаднали, или бяха достатъчно
скъпи, за да заслужат уважението му. Покупките му уреждаха мрежа
от дилъри, най-вече почтени, макар и не всички. Вкусът му, ако
можеше да се нарече така, бе насочен към простотата и красотата.
Олег нямаше доверие на голяма част от модерното изкуство, но
макар да не харесваше Пикасо, признаваше инвестиционния му
потенциал и бе собственик на няколко от творбите му. Много от
картините на Самсонов бяха изложени в жилището му, но Паул
подозираше, че най-ценните, а вероятно и редица редки артефакти,
придобити по недотам законни пътища, са окачени в паникстаята.
Там Олег можеше да им се възхищава, необезпокояван от по-
нисшите смъртни.
Изминаха почти две години, докато Паул се почувства
достатъчно уверен, за да започне да издирва доказателства, че
Самсонов поддържа интерес към митичната Корона на Изида.
Имаше такива признаци. Инструкции към търговци да извършват
дискретни проучвания в частни колекции от египетски артефакти.
Сума, превеждана по сметка в швейцарска банка, която – Паул го
знаеше със сигурност – принадлежеше на специалист по проникване
в музеи от Берлин. Изследователи, наети да проучват архивите на
конкретни музеи, много от които Паул разпозна от собствените си
търсения. Въпросът бе дали са открили нещо. Отговорът беше в
личните файлове на Олег Самсонов, скрити зад защитена система,
която Паул Дорнбергер така и не бе опитвал да пробие. За щастие, имаше и друг начин. След като прецени, че има твърде малка
вероятност изследователите и дилърите да са наясно със
значимостта на своята цел, просто използва властта си като асистент
на Самсонов, за да се свърже подред с всеки от тях и да ги попита
дали имат напредък. Оказа се, че нямат. Не можеше да е сто
процента сигурен, че онзи от Берлин е претърпял неуспех, но
фактът, че договореното авансово плащане не е било последвано от
премия, го навеждаше на този извод.
Веднъж бе попитал баща си защо влагат толкова усилия, за да
вървят по петите на Самсонов, след като вече разполагат с Короната.
Въпросът му спечели опасен поглед, който му напомни за часовете в
мазето.