вратата на някое имение или замък. Най-вероятно има конкретна
причина да са там. Тайно сведение или информация, получена от
човек в концентрационен лагер със средства, които не искаме да си
представяме. Тримата претърсват сградата, издирват онова, което са
им казали, че ще намерят там. Вероятно разпердушинват напълно
мястото. Обаче крадецът Хартман се натъква на Короната на Изида с
нейния безумно голям диамант. Дали ще го предаде? Не, няма
начин. Това е шансът му да се подсигури, че който и да спечели
войната, той самият ще разполага с много добър старт в
следвоенната епоха.
— Само че Короната на Изида е доста голям предмет, нали не си
забравил. – Дани се засмя. Беше странно да чуеш смеха на малко
момиче от зряла жена. – Едва ли би могъл просто да си я пъхне в
панталоните.
— Не подценявай Хартман. Аз си го представям като млад,
находчив и самонадеян тип, нещо като нацистката версия на
Хитреца от „Оливър Туист". Сигурно е намерил начин. Може да я е
разчупил. Както и да е, въпросът е, че този, който е убил хората в Ню
Йорк и Лондон, явно вярва, че Хартман е открил Короната на Изида.
Въпросът е дали я е намерил по време на войната, или след това.
— По време на войната, мислех, че сме се разбрали по този
въпрос.
— В такъв случай ключът е Берлин. И именно там прекарах
днешния ден.
Сервитьорът се приближи до масата им, но Дани го отпрати.
— Спомена ми, че Хартман и този Дорнбергер са взели
участие в отбраната на Берлин. Останах с впечатлението, че може би
знаеш повече, отколкото ми казваш. Как може такова нещо?
— Значи не си разбрала препратката към Райхсканцеларията,
така ли?
— Мислех, че е някаква нацистка телефонна централа.
Джейми се усмихна. Дани Фишер обичаше да играе ролята на
невинната янки, която с широко отворени очи се впуска в първото си
приключение. В действителност умът й бе остър като бръснач.
Джейми подозираше, че тя знае не по-малко от него самия за
канцеларията на райха, но иска да го чуе от него.
— Райхсканцеларията в Берлин е официалната резиденция на
държавния глава на Германия. Когато руснаците обградили града
през пролетта на 1945 година, канцлерството и Райхстагът –
сградата на парламента, която била наблизо, били основните им
цели.
— Добре. – Дани кимна. – Разбирам.
— Хората, които защитавали Райхсканцеларията, били
разквартирувани в един бункер в близост до нея.
— Е, и?
— Бункерът на Хитлер.
— По дяволите!
— Точно така.
— Значи Хартман е бил там в края?
— Със сигурност е бил там до последната седмица на април.
Немалко немски поделения, особено подразделения на СС, си
пробиват път към Берлин буквално със сражения, докато Третият
райх се сривал около тях и всички останали се опитвали да се
измъкнат. Или все още са вярвали, че Хитлер ще спаси Германия,
или са били готови да го защитават докрай, дори с цената на
собствената си смърт.
— Истински фанатици, а?
Джейми сви рамене.
— Фанатици, но смели мъже. Хората от СС са знаели точно каква
съдба ги очаква, ако руснаците ги заловят. Предадат ли се на
американците, можело да ги поступат и имало опасност да ги
застрелят, но най-доброто, което биха могли да очакват от
Червената армия, било куршум в тила.
— Надявам се да нямаш нищо против, че го казвам, но това не
подхожда на нашите момчета. Хартман и Дорнбергер са били
лицензираните крадци на Химлер, а не истински войници. И от
това, което ми разказа за Ритер, той може и да е избил хиляди
невинни хора, но е бил бюрократ по душа, писарушка.
— Права си – призна Джейми. – Но в тези последни дни от
войната на нацистите им трябвал всеки годен човек, когото можели
да докопат. Има една фотография на Хитлер от времето на
отбраната на Берлин – как раздава „Железен кръст" на войници, собственоръчно унищожили руски танкове. На снимката той
потупва по бузата момче, което е на не повече от четиринайсет
21
години. Немският еквивалент на „Армията на татко" .
Забеляза, че Дани се е намръщила озадачено, и се усмихна.
— Един вид местни охранителни отряди. Наричали се
фолксщурм и се състояли от мъже на възраст от шестнайсет до
шейсет години. През 1945 година моряците и наземните екипажи на