Прахта и смъртта. Животът – не, това не може да се нарече
живот, нека просто го наречем съществуване – в претъпкани
мазета, където въздухът бе толкова противен, че човек нямаше
друг извор, освен да поглъща изпражненията и да пие потта на
околните, докато чака ударът на минохвъргачка „Катюша“ да го
погребе жив. Червените подути очи, които се взираха сляпо изпод
25
стоманените каски и фуражки на Хитлерюгенд - при
лумването на експлозия от поредния артилерийски залп. Очите
на плъхове, само дето не бяха плъхове, а износени обвивки на
някогашни човешки същества. Мъже и момчета, които не бяха
спали цяла седмица, вкопчени в онова, което бе останало от
здравия им разум. Вик: „Иван иде!“ Хора, които се отправяха към
вратата и трополяха с ботуши до над коляното. Скатаването –
толкова дълго, колкото бе възможно, докато Hauptstunnführer
Фенет минаваше с онези луди французи с техните панцерфаусти
и магнитни противотанкови мини, но не и прекалено дълго,
защото макар и есесовска, военната полиция най-много обичаше
да закопчава кръшкачи за стълба на най-близката улична лампа.
Задъханият бяг през улици, задръстени от останките на
разбити от бомби сгради; през купища развалини, които воняха
на гнойни трупове. „ Спри! Разпръсни се за засада.“ Слухтенето за
издайническия измъчен писък на танковите вериги върху бетона.
Новата ти щурмова пушка „Щурмгевер 44“ с бананов пълнител, която те откроява толкова ясно като есесовец, колкото
светлоотразителните криволици на яката или татуировката с
кръвната група на ръката. Ето ги! Тракането на дизелов
двигател, което разбива нервите. Дивашките крясъци на
демоничния език на варварина. „Изчакай!Изчакай!Бъди невидим!
Остави ги да преминат! Те са невнимателни. Изтощени до
такава степен, колкото сте и вие. Смятат се вече за победители,
мислите им са насочени към мазните госпожици и
неограничените количества водка и шнапс, които ще бъдат
тяхна награда за всичките години на борба и саможертва.
Паплач!“ Пълзящата фигура в кафява униформа, омазана
със
сажди, а след това и на оръдието на танка. Слава богу, Т-34, а не „
Сталин “ с неговата по-дебела броня! „Изчакайте! Не им
позволявайте да ви видят. Това не е вашето време! Това не е
начинът.“ Внезапното припламване, незабавно последвано от
отчетливо бумтене на панцерфсхуст и монотонното тракане на
автоматично оръжие. При всичко това намираш хладнокръвието
да хвърлиш и ръчна граната. Писъкът, който чуваш, се е
изтръгнал от собственото ти гърло; смесва се със стоновете на
ранените и умиращите. Огромната пушка подскача в ръцете ти,
докато търсиш по усет мишени сред сенките с гъстия дим от
резервоара на танка. Враг или приятел – в лудостта на битката
е невъзможно да се определи. Единственото важно е, че не си ти.
Две фигури се търкалят по земята в сиво-кафява киша. Ярка кръв
струи от разрязано гърло като червена роза насред едноцветен
пейзаж. Лицето на дете е замръзнало завинаги в последен миг на
ужас. Иван се изправя с ръмжене от жертвата си, за да бъде
ликвидиран от кратък гръм на нацистка картечница. После:
странен оазис на спокойствие. Вуло, унищожителят на танкове,
спринтира с магнитна мина НЗ в ръце и поразява втори Т-34,
който досега никой друг не е забеляза. Още една експлозия. Още
стрелба. Още писъци. Пищенето на свирка – сигнал за оттегляне.
Обратно в мазето, само дето сега пространството в него ще е
повече. Берлин, април 1945 година. И винаги по петите ти като
вярно ловно куче: Хартман.
Хартман. С лице и хитрост на плъх. Строен и пъргав, бърз
като цирков акробат. Ръцете му, твърде деликатни за войник, с