дълги пръсти, създадени за свирене на пиано. Хартман крадецът.
След като веднъж си бил крадец, винаги си оставаш такъв. Не
трябваше да го забравям.
Хартман пристигна в поделението в края на 1943 година и все
още носеше със себе си миризмата на затвора. На деветнайсет
беше, но изглеждаше с години по-млад; носил бе униформата на
СС по-малко от месец и отначало изпитваше страхопочитание
към ветераните около себе си. Но беше добър и затова -
популярен. Когато се заемеше с поредната каса, намираше
някаква вътрешна тишина, почти отвъд човешката. Докато
работеше над шифъра, Хартман приличаше на велик диригент
начело на оркестър. Но той завинаги щеше да си остане
аутсайдер. Ветераните на Geistjaeger 88 бяха служили на Изток.
Видели бяха неща, които ги бяха променили. Частта беше винаги
под натиска на Химлер да осигурява информация, а често това
означаваше да използва екстремни действия за извличането й.
Подозирал съм понякога, че Хартман е прекалено гнуслив за
тази работа, но понеже с течение на времето губехме все повече
мъже по посока Източния фронт, той се превърна в част от
вътрешния кръг на G88.
Всички виждахме наближаването на края и всеки от нас
имаше свой план за действие, но окончателното сгромолясване на
paйxa дойде толкова бързо, че свари хората от Geistjaeger 88
неподготвени.
Провеждахме разпити в „Аушвиц“ в края на януари за едно
проучване, когато дойде пробивът на руснаците. Избутаха ни на
север и на запад, към Берлин, където трябваше да се явим в
централата на СС на улица „Принц Албрехт“. Първоначално
писмените заповеди на Химлер ни държаха в безопасност.
Geistjaeger 88 се установи в един прекрасен реквизиран
апартамент на Вилхелмщрасе и прекара последните седмици на
умираща Германия в каталогизиране на личната колекция от
изкуство на райхсфюрера, като разчиташе на своя лидер за
избавление. Но един ден в началото на април Ритер изчезна и
Geistjaeger 88 влезе във войната. Едва петнайсет на брой, ние се
присъединихме към бойната група „Шарлеман “ на дивизия СС
„Нордланд ", натоварена със защитата на Сектор С, тъй като
Червената армия нападаше по течението на Одер. За разлика от
повечето ни другари Хартман и аз изпълнявахме с неохота
войнишките си задължения. За нас положението беше „бори се,
или умри ", защото онези, които не желаеха да се бият, ги бесеха.
Труповете им висяха на всеки ъгъл, а по вратовете им окачаха
плакати. В тези последни дни не мислех за нищо друго, освен да
избягам, но шанс за бягство нямаше. Знаех само, че все някак
трябва да се добера до Короната и да я използвам за целите, за
които бе създадена от боговете.
Рано сутринта на двайсет и девети ни наредиха да се върнем
обратно в бункера. Разнебитените останки от бойната ни група
се отправиха с олюляване през вихрушката от артилерийски
залпове, без да обръщат внимание на смъртоносната градушка,
сякаш бе просто летен дъждец. Черен пушек се стелеше от
горните етажи на Райхсканцеларията, докато пренасяхме
ранените край охраната. Главният вход на комплекса бе скрит
зад приемна и първото, което правеше впечатление, беше
тишината. За първи път от десет дни не чувахме свистене на
руски снаряди, оглушителния шум на танкови залпове и лая на
картечници. Нямаше я внезапната смърт, която дебнеше да те
отведе преди поредния удар на сърцето. Чуваха се само стоновете
на ранените и ръмженето на изтормозените щабни офицери,
които се опитваха да създадат някакво подобие на ред сред хаоса