можехме да го пипнем.
Продължих да гледам към отсрещната стена и да си държа
устата затворена. Ако началникът на личната охрана на
Хитлер искаше да говоря, щеше да ми каже.
Ратенхубер огледа униформата ми.
— Sturmbannführer, a? Вие трябва да сте Дорнбергер. Елате с
мен, имам работа за вас. Ти също, войнико. Спри да се
преструваш, че спиш. И донесете оръжията си!
Хартман скочи на крака като попарен и заедно последвахме
мъжа към далечния край на бункера. Пияната тълпа се разделяше
пред него, сякаш на рамото му бе кацнал Ангелът на смъртта.
— Свине! – изплю се презрително Ратенхубер. - Забавлявайте
се, докато можете. Иван добре ще ви дойде.
Когато стигнахме до края на заседателната зала, едно русо
момиче на около четири години застана пред него. Ратенхубер се
наведе и го потупа по главата.
— Ах, Хайдрун, миличка, къде е майка ти? Трябва да я намериш
и да й кажеш, че татко иска да говори с нея.
Второ, по-голямо момиче се появи и хвана сестра си за ръка.
— Ще го направя, чичо Йохан.
— Благодаря ти, Хелга.
Децата отстъпиха встрани и Ратенхубер поклати глава с
въздишка.
След заседателната зала имаше втора газоустойчива врата.
Спря пред нея и се обърна към нас:
— Преминете ли през тази врата, не чувате нищо, не
виждате нищо и не казвате нищо. Разбрано?
Без да дочака отговор, Ратенхубер мина покрай охраната от
четирима есесовци и надолу по две стълбища, които водеха до
дълъг коридор. При отсрещната стена имаше друга врата с още
повече охрана. Изчакахме да я отворят. Усещах усилващия се
страх на Хартман. Бяхме чували слухове за последното убежище
на Хитлер, но съвсем не бяхме очаквали да ни поканят в него. След
първата врата имаше втора, която от своя страна водеше до
широк коридор със стаи вляво и вдясно. В сравнение с трескавата
атмосфера горе тук все едно бяхме влезли в манастир. Офицери
обикаляха между кабинетите, без да ни удостоят с поглед, и
разговаряха с приглушен шепот, удавен от ниското бучене на
генератора.
Ратенхубер почука на втората врата вдясно.
— Влез.
Мъжът зад бюрото носеше кафява униформа, която
блестеше от чистота, и на челото си имаше белег с форма на
лучен сърп. Приличаше на провинциален касапин, който твърде
много обича свинско месо. На по-малко бюро в ъгъла на стаята
слаба тъмнокоса секретарка седеше с молив и тетрадка в ръце.
Жената сбърчи нос, когато усети миризмата на немити тела, и
очите й се разшириха при вида на мръсните униформи и
небръснатите лица на натрапниците.
— Какво е това? – попита мъжът.
Ратенхубер кимна към стоманената врата в задната част
на стаята и Reichsleiter Мартин Борман го изгледа гневно.
— Действай тогава.
Генералът извади пистолета си и измъкна ключ от джоба си.
Обърна се към нас.
— Готови!
Свалих щурмовата си пушка от рамо и чух дрънчене, когато
Хартман направи същото.
Вратата се отвори, а зад нея се разкри малка клетка и
разрошен мъж със сломено изражение, който седеше на пода с гръб
към стената и отпусната надолу глава. Ръцете на затворника
бяха оковани пред него и той носеше останките на есесовска
униформа, от която бяха смъкнати всички знаци за званието му.
Когато погледна нагоре, очите му бяха изцъклени и зачервени.
Разбрах, че ме е познал, и когато отвори уста да каже нещо, сърцето ми спря.
— Затворникът да мълчи! – излая Ратенхубер. – Ставай!
Херман Фегелайн използва стената, за да се изправи
несигурно на крака.
— Водете го.
Борман не вдигна поглед, когато избутахме Фегелайн извън