кабинета му и завихме надясно по коридора. Фегелайн бе любимец
на Химлер – висок и красив, с репутация на един от най-добрите
ездачи в Третия райх. Сега обаче приличаше на спихната
футболна топка. Залиташе като пиян, а облеклото му вонеше на
застояла урина. Докато вървяхме, си мърмореше нещо, но
единствената дума, която успях да различа, бе „предал“,
повтаряна непрекъснато. Познавах всички признаци, но усетих,
че Хартман е объркан. Той гледаше Фегелайн и виждаше
Obergruppenführer от СС; генерал от кавалерията и носител на
Рицарския кръст, Нацистка аристокрация; съпруг на сестрата
на Ева Браун – Гретет. Аз виждах само ходещ мъртвец.
Пресякохме дълга заседателна зала, която също имаше врати
от двете си страни. През едната от тях се появи приведена
фигура с тъмни панталони и маслиненозелено яке.
— Къде е Грайм? – попита познатият рязък глас.
Генерал Ратенхубер замръзна и ръката му се стрелна напред
и нагоре.
— Хайл Хитлер.
Адолф Хитлер се обърна директно към нас. Тъмни очи се
взираха от бледото му, подпухнало от умора лице. Видя
мръсните ни дрехи и се затресе от ярост.
— Какво? - Но спря рязко, когато позна Фегелайн, завъртя се
на пети и изчезна обратно в стаята, от която бе дошъл.
— Разкарайте го оттук! – изсъска Ратенхубер. – Стълбите в
края на коридора! Бързо!
Побутвах затворника с цевта на оръжието си, докато
стигнахме до стълбището.
— Ти върви отпред – наредих на Хартман. – Да не вземе да
хукне да бяга, когато стигнем до горе.
Стълбите се издигаха стръмно, сякаш се намирахме в кула.
На средата на пътя тропане на ботуши потвърди, че генерал
Ратенхубер се е върнал.
— Движение, нямаме цял ден! Използвайте прикладите на
пушките си, ако се наложи.
Хартман ни чакаше горе. Държеше на прицел Фегелайн,
докато осъденият се изкачваше пред мен и Ратенхубер. Отдръпна
се от вратата и ни последва в едно широко пространство,
оградено от стени и задната част на старата Райхканцелария.
Някога тук е имало алеи и храсти, но сега земята бе надупчена
от снаряди. В центъра бе разположена декоративна кула, която
изпълняваше и функцията на вентилационна шахта за бункера.
— Добре, нека приключваме с това – заяви Ратенхубер.
— Не, моля ви. – Гласът на Фегелайн трепереше.
Генералът го бутна с гръб към стената и насочи пистолета
си към него. Артилерийски залп избухна някъде наблизо, но никой
дори не трепна.
— Херман Фегелайн, военен съд ви призна за виновен по
обвинение за малодушие пред лицето на врага, изоставяне на
поста без заповед и държавна измяна. Присъдата на военния съд е
смърт чрез разстрел. Изпълнете своя дълг.
Последното бе насочено към Хартман и мен. Вдигнах
щурмовата пушка на рамо, но Хартман замръзна като заек,
попаднал в светлината на ловджийски прожектор.
В последните си мигове Фегелайн се изправи в цял ръст и
погледна право към Ратенхубер.
— Заклевам се във всемогъщия бог с тази свещена клетва: „Ще
се подчинявам безпрекословно на Адолф“. "
— Огън!
Първият залп от щурмовата пушка улучи бившето златно
момче на нацистката партия в долната част на стомаха и
Фегелайн се преви рязко. После потокът от куршуми го отхвърли
назад към стената. Разкъсаното тяло падна настрани, а по
бетона остана ярко алено петно. Фегелайн още се гърчеше в
конвулсии, когато Ратенхубер измарширува до него.
— Свиня!Да беше си спомнил клетвата към фюрера, когато си
се опитал да избягаш с любовницата. – Насочи пистолета си и