пусна куршум в разбитата глава. – Ти! – Посочи към Хартман. –
Тъй като явно не ставаш за друго, отърви се от тази мръсотия.
Хартман погледна от тялото към мен. Фегелайн беше едър
мъж, а и добре сложен. Свих рамене.
— Чу какво каза генералът. Оттатък стената е бараката на
градинаря. Намери лопата и го погреби в ъгъла.
Докато Хартман копаеше гроба, седнах на близката пейка и
запалих цигара. Странно какво спокойствие може да изпитва
човек под пролетното слънце, дори когато звукът на дяволския
оркестър от далечна битка си съперничи с птичите песни. В
главата ми се оформи идея.
— Това ще свърши ли работа? – Хартман вдигна разтревожен
поглед от плиткия изкоп, който бе направил. Пот течеше от
тесния му нос, а черната коса бе залепнала за челото му. Винаги
си е бил мързеливо копеле.
— По-дълбоко! – наредих.
Изминаха още десет минути, преди да остана доволен.
Звукът от артилерийска стрелба наблизо се беше усилил и
двамата пазачи се бяха оттеглили към задния вход на бункера.
— Добре, вкарвай го.
Хартман завлече тялото до гроба и го пльосна вътре.
Краката стърчаха от едната страна и ботушите все още се
виждаха.
— Ще се наложи да слезеш долу и да го наместиш както
трябва — отбелязах.
Хвърли ми раздразнен поглед като бунтуващ се ученик, но
неохотно се подчини. Изчаках, докато слезе в гроба, преди да
вдигна пушката, и запънах ударника. Хартман замръзна, когато
чу познатия звук.
— Не си смятал, че ще преживееш войната, нали, Хартман?
Що за глупава идея, милиони умират, а точно ти да оцелееш! Да
се отърва от теб, винаги е било част от плана, въпросът беше
само кога.
Хартман погледна нагоре към мен, но в тъмните му цигански
очи нямаше страх. Хрумна ми, че всъщност е доста смел. От
друга страна, много хора, които бях поставял в тази ситуация, се държаха смело.
— Направих всичко, което ми каза. Бяхме екип.
Поклатих глава.
— Ти никога не си бил част от екипа, Хартман. Негов
талисман, може би, но времената се менят. За твое нещастие,
освен мен ти си единственият жив човек, който знае за
пенсионния фонд на Geistjaeger 88. Но това ще се промени.
— Майната ти!
Хвърлих цигарата и вдигнах пушката. Хартман се сви в
очакване на град от куршуми, но аз се забавих, за да го накарам да
се поизпоти. Артилерийският огън се приближаваше все повече.
Следващият залп щеше да прикрие звука от изстрелите ми.
Първият снаряд падна на около двеста метра от нас,
вторият на сто. Пръстът ми се стегна около спусъка.
Когато дойдох в съзнание, слънцето светеше в очите ми и по
устните ми имаше вкус на кръв. Някой внимателно повдигна с
ръка главата ми и наля топла течност в устата ми. Мина
известно време, преди да разбера къде съм. Изтощен на вид
санитар попи главата ми с превръзка, подгизнала от кръв.
Забеляза паниката ми и се усмихна широко.
— Нали знаете какво казват за черепните рани? Имате
късмет, че е било само заблудено парче бетон, а не част от
шрапнел, иначе щях да събирам мозъка ви с лопата.
Опитах се да се надигна и през главата ми сякаш премина
мълния.
— Не бързайте. Иван обядва в момента.
— Хартман?
Санитарят повдигна рамене.
— Когато артилерийският огън спря, бяхте сам, като
изключим нещастника в онзи трап.
Изтръпнах. Хартман беше изчезнат! Ами Короната? Не,
пазех я добре скрита. Хартман не знаеше за нея. И все пак не
можех да рискувам. Изчаках главата ми да се проясни, преди да се
изправя с усилие.