— Сигурно се е върнал при останалите от командата. Трябва
да го намеря.
— Майоре – възрази санитарят, – не сте в състояние да
ходите никъде. Влезте вътре и седнете за малко.
— Просто ме закърпи! Знаеш как е, служиш с тези мъже. Не
мога да ги оставя точно сега, когато имат най-голяма нужда от
мен.
Санитарят ме изгледа, сякаш съм полудял.
— Както желаете. — Заувива ленена превръзка около главата
ми. Когато остана доволен от резултата, се обърна да си ходи. –
Грижете се за себе си, майоре. Никой не помни мъртвите герои.
Трябваше ми почти час, за да се върна в апартамента на
Вилхелмщрасе. Придвижвах се от къща на къща, по пътя избягвах
снаряди и патрули на военната полиция. Обесени дезертьори
висяха като зрели плодове от всяка улична лампа и от
електрическите стълбове на трамвайната мрежа. Най-
странното беше, че някои от магазините все още бяха отворени
– продаваха каквото имаха в наличност, преди Иван да дойде и да
го отмъкне.
Апартаментът бе на първия етаж и вратата от масивен дъб
беше заключена. Стрелях в ключалката и си проправих път с
ритник. Навсякъде из основното помещение бяха струпани
нещата, които би трябвало да са привлекли Хартман тук.
Сандъци с хубаво вино и френски коняк; кутии гъши дроб и хайвер,
и шунка, хляб и цели пити кашкавал. В Берлин може и да гризяха
кожа от обувки, но за мъжете от Geistjaeger 88 гладът щеше да
настъпи дълго след като останалите бяха измрели от
недохранване. Проверих в стаята, където спеше Хартман, но
беше празна. Едва тогава почувствах първите наченки на
истинска паника. Короната! Малкото лайно бе разбрало за
Короната! Втурнах се към стаята на горния етаж, в която я бях
скрил. Хартман явно ме бе чул и се беше барикадирал вътре, но аз
пуснах мощен откос срещу вратата и отнесох остатъците й с
рамо. Погледнах трескаво към дървената ламперия, зад която бях
скрит Короната. За миг се вцепених от страх, когато видях, че
панелът е изтръгнат от стената. Проблясък на злато вляво от
мен. Завъртях се като вихър и натиснах спусъка, но пълнителят
се изпразни само след три изстрела. Хартман беше клекнал до
прозореца и се взираше в мен с отчаян поглед. Изревах от ярост и
се метнах към него, вдигнал пушката като сопа, за да смажа
черепа му. Само че Хартман винаги си е бил хлъзгаво копеле.
Заряза Короната и се хвърли през прозореца сред трясък на
разтрошено стъкло. Втурнах се към мястото, където бе
изчезнал, докато се борех да заредя нов пълнител. Пуснах един
откос по него, докато Хартман се отдалечаваше със залитане от
купчината пясък, която бе омекотила падането му. Едва тогава
с прилив на облекчение се обърнах към Короната на Изида и
установих, че макар тя все още да бе моя, Окото беше изчезнало.
Окото на Изида бе у Хартман.
XVII
— Ще те изпратя до хотела.
Дани Фишер го изгледа развеселено.
— Голямо момиче съм, Синклер нямам нужда от бавачка.
— Обмисли го. Не познаваш Лондон. Улиците са опасни нощем
и един обучен убиец може да ти е от полза.
— Обучен убиец, а?
— Цели две седмици в „Сандхърст“, уволних се, издивял от
скука. Толкова усилия положих да вляза, а после армията някак
изгуби привлекателността си.
Погледна го преценяващо.
— Не си те представях като кръшкач.
— И аз самият се изненадах! Помисли си за това, докато аз
“отида да“, ъ-ъ “отида да“ – Вдигна коженото куфарче, което бе
стояло в краката му по време на вечерята.
— Винаги ли си носиш работа на вечеря?
Джейми се усмихна широко.
— Стори ми се добра идея в онзи момент.
Когато се върна, беше облякъл палтото си и носеше връхната
дреха на Дани. Помогна й да се облече.
— Какво реши за изпращането?
— Разбира се, защо не. Може би ще се качиш и за чаша кафе?