— Не мисля, че това има общо с твоя случай. – Разказа й за
Рафаело и за Слънчевия камък, както и за възможността Хауард
Вандербилт да е поръчал убийството му.
— И не се сети да ми го кажеш по-рано?! – Сините й очи
проблеснаха опасно. – Не сметна за добра идея да ми кажеш, че
може би стоя до движеща се мишена за стрелба?!
— Възможността беше съвсем бегла.
— Толкова бегла, че си отишъл да си купиш бронежилетка!
— Получих я като подарък – възрази Джейми. – От детектив
сержант Шрийвс.
— Който е приел заплахата достатъчно сериозно, за да ти я
изпрати – отбеляза Дани.
— Само си покриваше задни.. само се подсигуряваше.
За миг си помисли, че Дани ще си тръгне, а той винаги ще
съжалява за това. Знаеше, че не може да каже нищо, с което да я
спре. Тя го накара да почака и когато заговори отново, звучеше
властно:
— Ако ще работим заедно, ето как ще бъде от сега нататък. Ще
ми казваш всичко и имам предвид съвсем всичко, което може да се
отрази на личната ни сигурност и аз ще правя същото. Разбира се –
стрелна го с най-твърдия си поглед в стил „лошо ченге“, – аз не съм
ти спестявала нищо. Става ли?
Джейми кимна.
— Става.
— Ще се обадя на някои хора и ще проверя дали може да се
направи нещо с Вандербилт. Възможно е да отнеме малко време, но
ще му зададат няколко въпроса, ще си придадат малко тежест и той
може да се отдръпне. Впрочем дали не би искал да свалиш тези
неща от гърба си? – И посочи електрическите спагети, прикрепени
към кожата му.
Когато най-накрая спряха да се смеят. Джейми й разказа за
„крадците“.
— И казаха точно това?
— Да. „Човекът казва да се оттеглиш.“
— И нямаш представа кой е въпросният човек?
— Никаква. Първата ми мисъл беше, че може да е съобщение от
Вандербилт. – Джейми прокара леко пръсти по гърдите си и се
намръщи. – Но неотдавнашното ни преживяване показва, че той
предпочита по-директни действия.
— Може би е свързано с нещо друго, над което работиш?
Джейми поклати глава.
— Обмислих всички възможности. Създал съм си неколцина
неприятели, но не и чак такъв враг.
— Тогава трябва да приемем, че човекът иска да се оттеглим,
тоест да спрем да се ровим в историята на Бернт Хартман и Короната
на Изида, ако изобщо съществува.
Дани прикова погледа му с твърдите си сини очи.
— На мен това ми е работата, Джейми, но ти нямаш причина да
се занимаваш с подобна самоубийствена задача. Може би трябва да
се измъкнеш сега.
Отправи й широка усмивка.
— Не и преди адът да замръзне.
XVIII
— Защо Дани? Даниела е такова хубаво име. Или така те наричат
в участъка? Закачките на коравите ченгета.
Научил бе всичко, което знаеше за американската полиция, от
онзи телевизионен сериал „Полицейско управление Ню Йорк“, но тя
не възрази. Лекарят му бе казал да си почине няколко дни и двамата
се бяха озовали в апартамента на Джейми, където, за негова
изненада и радост, едно нещо неизбежно бе довело до друго.
— Наричат ме Дани, откакто се помня. Единственият човек,
който ми казва Даниела, е майка ми. Започна като шега. Винаги съм
била висока и кльощава, а когато бях дете, имаше един нисък дебел
актьор, нали се сещаш? Така че другите деца, като ме видеха,
започваха да викат: „Ето го, идва Дани де Вито“. Смешно, а?
— Е. може би не чак толкова.
— Мотаех се с цяла тайфа момчета, можех да скачам по-далеч от
тях да ги надбягам и да ги победя в схватка. Така че името си остана.
Ти си мислеше, че съм лесбийка, нали?
— Ъ-ъ, разбира се, че не.
— Не се притеснявай, случва се през цялото време. Момиче,
високо като мен и без никакви цици, или трябва да е модел, или
лесбийка.
— Аз харесвам гърдите ти. Малки са, но съвършени. Приличат
на розови пъпки.
Наведе се над нея и пое лявото й зърно в уста. Смука го дълго и
бавно, а тя измърка от удоволствие. Джейми неохотно се откъсна от
нея.
— И все пак се обзалагам, че си доста популярна сред
момичетата.
— Разбира се. – Усмихна се. – Налага се да ги разпъждам
направо.
— Ъ-ъ, а случвало ли се е да не влагаш много усилия в
отпъждането?
Дани сбърчи нос и Джейми си помисли, че е прекалил. Тя обаче
просто обмисляше какво и доколко да разкрие.
— И това е ставало – призна. – Искаш ли да ти разкажа?
Е, искаше, разбира се, но и като абстрактен факт представата